Дневниците на Странника

Когато Ела Елфик е намерена убита в собствения си дом, мистерията е пълна. Единственото, което може би води към убиеца, е бележка със странен цитат от Шекспир, намерена до тялото:

„Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук!“

Дали има нещо общо с предмета, по който е преподавала Ела?... Всъщност кой би искал да убие учителка по английски език, която изглежда като кукла Барби и сякаш живее, за да кара хората да я обичат? Дори Клеър Касиди – най-близката приятелка на Ела, няма обяснение.

Самата Клеър живее в Западен Съсекс с любимото си куче Хърбърт и с 15-годишната си дъщеря Джорджия, опитвайки се да изгради наново живота и на двете им след развода с бащата на Джорджия. Къща срещу призрачна изоставена фабрика може би не е най-подходящото място за това, но Клеър наистина се е постарала да превърне мястото в уютен и спокоен дом за себе си и за дъщеря си. И то е точно такова… докато някой не убива горката Ела.

Двете преподават английски език в гимназията „Талгарт“, като Клеър в същото време работи и върху своя книга за човека, построил сградата, в която се помещава гимназията днес – чудат викториански писател на име Р. М. Холанд, оставил след себе си един особено зловещ готически разказ, озаглавен „Странникът“. Мистериозната фигурата на Р. М. Холанд, чието творчество е от изключителна важност за Клеър, заема една от централните роли в романа. Какво кара човек като него да напише нещо толкова смразяващо като онзи разказ?...

Романът „Дневниците на Странника“ от британската писателка Ели Грифитс е история, притежаваща цялата атмосфера и тръпка на готическия роман, докато действието се развива в съвременна обстановка. И един класически детектив за разкош. Е, може би не твърде класически.

Харбиндер Каур е всичко друго, освен класически детектив. Тя е дребничка, но свирепа, решена да си извоюва място в суровия свят на полицейските служители, докато в същото време се бори с предразсъдъците към произхода си. Убийството на Ела Елфик е първия ѝ сериозен случай и тя трябва да действа по правилата, ако иска да се докаже. Както става ясно, трябва и в точните моменти да се преструва на по-невежа, отколкото е, за да успее да проникне в тайните на едно капсулирано снобско общество от преподаватели, които много държат училището да остане извън светлините на полицейските хроники, дори и на цената на куп лъжи и премълчани истини. А училището има прекалено много мръсни тайни, както се оказва, и е много вероятно именно някоя от тях да е струвала живота на Ела Елфик.

Въпреки че романът започва от гледната точка на Клеър, Ели Грифитс скоро променя гласовете, давайки възможност на сержант Каур и на тийнейджърката Джорджия да споделят своя поглед върху случващото се. Въпреки това „Дневниците на Странника“ си остава преди всичко история за книги и интроверти. Интроверти, каквито всички копнеем да бъдем понякога, когато светът ни дойде в повече.

Майсторски размивайки границите между реалността и измислицата, Ели Грифитс създава една изключителна мистерия, едновременно ода на готическата литература и ефектен съспенс. Резултатът е вълнуващо и в същото време смразяващо криминале, от което побиват тръпки. Не трябва много – само точните цитати на точните места. Човешкият ум ще свърши останалото. Може би точно там се крият демоните от опразнения шекспиров пъкъл.

Името Ели Грифитс е творчески псевдоним на британската писателка Доменика де Роса. Под това име тя издава три отделни криминални поредици с главни герои сержант Харбиндер Каур, съдебния антрополог Рут Галоуей, детектив Едгар Стивънс и Макс Мефисто. Самата Ели Грифитс изучава английски език в Кралския колеж в Лондон и дълги години работи в издателския бизнес.

През 2020 г. печели наградата „Едгар Алън По“ за най-добър роман именно с „Дневниците на Странника“.

Кой уби Ботев?

С какви очаквания бихте отворили книга, ако заглавието ѝ е „Аз убих Ботев“?

Да, има такава книга. „Аз убих Ботев“ е новият роман на писателя Никола Десев. Заглавието звучи като провокация – дръзка и открита. От онези, на които няма как да не отговориш, защото са като хвърлена в лицето ръкавица. Звучи като непристойност, почти като светотатство, защото Ботев не е просто историческа личност – той е морален връх. Той и Левски са може би единствените, към които българинът не посяга с мръсни ръце, независимо от политическите си пристрастия и от противоречията си с другите. А че сме народ, изтъкан от противоречия, това е повече от ясно.

Ето защо провокацията със заглавието тук всъщност не е търсен евтин ефект, а вход към голямото „ами ако…“, което историята понякога оставя отворено след подобни хора. Защото – оказва се – дори и след Ботев остават въпроси. От враг ли е убит или от „свой“? В челото ли го улучва куршумът или в гърдите? В гръб или отпред?... Остават слухове, митове и догадки. Остават свидетели, всеки със своята истина.

Трудно е да си представим дори, че може да има нещо неясно, съмнително или неизречено около Ботев. Самият той само в няколко години сякаш е казал и направил всичко, което трябва да се знае и да се свърши за цял един живот. Знаем обаче, че смъртта на Христо Ботев е белязана от спор, който не стихва и до днес, въпреки сравнително твърдата позиция на ортодоксалната историческа наука за събитията, разиграли се във Врачанския балкан. Вече век и половина въпросът „Кой уби Ботев?“ не губи давност. Може би защото съмнението в ближния е станало като втора природа за българина. А така ни се иска да вярваме, че е било точно по начина, описан в учебниците! Че е покосен от вражи куршум, в битка, не от ръката на приятел, подмолно и в гръб. У нас като че ли е обичайно да бъдеш предаван от своите. Може би затова и българинът отказва да повярва, че Ботев е пощаден. Не вярваме в собствената си невинност. Не вярваме на себе си, ако някой застане с гръб към нас.

И ето че се появява роман, който започва със случайна среща на пейка в парка, за да се превърне в разказ, в който главният герой не се страхува да признае: „Аз убих Ботев!“. Страхува се може би от това, че никой не му вярва. А той може и иска да обясни защо и как стига до решението да убие „бъдещия цар“, както сам го нарича, убеден, че – ако беше оцелял – Ботев неизменно би застанал начело на държавата… и вероятно би бил възненавиден от всички.

Романът всъщност разказва историята на един от възможните убийци на Христо Ботев, за които официалната историческа наука не споменава. Противно на очакванията обаче, той не е лесен за осъждане, защото смущаващо прилича на всеки от нас. По-лошо – иска ни се поне малко да приличаме на него, въпреки греха му! Обикновен човек, белязан от войните и от собствените си избори. Човек, понесъл в себе си две родини и в същото време непринадлежащ напълно към нито една от тях. Между различните сблъсъци, гонитби, братска омраза, разрушени домове и семейства и неочаквана милост там, където никой не я очаква нито от другите, нито от себе си, черкезинът Феиз преминава своя самотен път от увереността на „непобедимия“ до тежестта на човек, който едва в края на живота си започва да разбира какво всъщност означава наистина да победиш. Преминава през предателства от най-близките си и през прошката на враговете си, за да разбере, че има хора и хора, но бог е един, независимо как го наричаш. И че във войната няма никакъв смисъл.

Романът „Аз убих Ботев!“ се гради около идеята, че историята често пъти има повече от един вариант за сметка на паметта, която почти винаги има само един център. За българите такъв непоклатим център е Ботев – човекът, живял кратко, но оставил думи и дела, които не губят давност. Историята, разказана от Никола Десев, изключително умело стъпва едновременно върху здрава историческа почва и върху натрупаните през годините съмнения, слухове и версии около смъртта на Ботев. Вместо да потвърждава или отрича историята, книгата показва механизма, по който понякога се раждат митовете и по който истината бива претопена в удобен разказ.

Може би най-голямата сила на романа е в това, че той всъщност не притиска читателя да мисли по определен начин, да харесва едни или други герои. Напротив – той оставя читателя сам да реши кое е по-страшното: това, че може би убиецът не е класически антагонист, или онова, което би станало с Ботев, ако не беше умрял на Околчица. Оставя и безброй въпроси след себе си и почти всички започват с онова „Ами ако…“.

Никола Десев е писател, педагог, музикант, шахматист, природолюбител, планинар, билкар и водач на туристически групи. Името му стои зад редица заглавия, сред които са „Патилата на Йона“, „Той – Рупикапра Л.“, „Новели?...“ и двутомника „1002 приказки, притчи, легенди и истински истории“, а съвместно с баща си, изявеният психолог, дългогодишен университетски преподавател и автор на редица научни трудове проф. Любен Десев, е съавтор на книгата „Психология на творчеството“.

Една непокорна плячка отказва да спазва правилата

Милиардерът и технологичен гений Сай Бакстър има брилянтна идея на стойност милиарди долари. Той и партньорката му Ерика Кугън стоят зад амбициозния проект „Фюжън“, който – ако се докаже на един последен тест – ще постави сигурността в САЩ на ново ниво. Напълно нова технология за следене на хора в реално време би могла да позволи на правителството да спира престъпленията преди дори да са се случили. Но цената е стряскащо висока и не се измерва в пари, а в права и свободи.

За да работи с програмата, правителството в сътрудничество с „Фюжън“ трябва на практика да постави под наблюдение без изключение всеки в страната, да следи всяко негово движение, всеки разговор, всяко действие. Да превърне следенето в начин на живот, натрапчиво напомнящ за оруеловия Биг Брадър. А хората трудно ще бъдат убедени да се разделят с правото си на поверителност в името на обществената полза.

За да докажат неотложната необходимост от програмата, но и нейната ефективност, от „Фюжън“ наемат десет души, които трябва да изчезнат за 30 дни. Всеки, който успее да остане в неизвестност до крайния срок, ще получи три милиона долара като награда. Проблемът е, че ако дори един успее да надхитри „Фюжън“, това ще струва на компанията и на Сай милиарди, а правителството ще се откаже от проекта. Бъдещето е заложено на една последна карта, а надпреварата започва в мига, в който десетимата избрани получават съобщение с една-единствена дума: НУЛИРАНЕ.

Романът „Нулиране“ на новозеландския писател Антъни Маккартън засяга една все по-актуална за съвремието ни тема – тази за поверителността и правото на личен живот в една все по-дигитализираща се среда, в която дори чашата с кафе в ръката ти може да бъде използвана като скрит микрофон. Аналоговите личности, успели да останат встрани от смартустройствата, интернет и социалните мрежи са все по-малко. Една жена от тях обаче някак си се оказва част от експеримент „Нулиране“.

Кейтлин Дей, регистрирана в проекта под номер Нула 10, е невзрачна библиотекарка от Бостън. По всички закони на логиката би трябвало да е първата, до която екипите на „Фюжън“ ще стигнат в мига, в който програмата стъпи на сцената. Би трябвало! Но не става така. Вместо това една по една започват да падат останалите Нули, някои от които са професионалисти по оцеляване. „Фюжън“ работи безотказно. Просто Кейтлин явно има голям късмет. Какво друго би могло да бъде?

Методите за локализиране на участниците, описани в романа, са като извадени от бъдещето, но няма как човек да не се запита: „Ами ако е истина?“. „Фюжън“ разпознава хората не само по видеа и снимки, но и по походката им, по формата на тялото, хаква от разстояние телефоните им, бордовите компютри в автомобилите, дори телевизорите, проследява социалните им контакти десетилетия назад, навиците им, гради психопрофили с нечовешка точност. Изглежда невъзможно някой да остане под радара за повече от няколко минути. Но ето че минават дни, после цедмици седмици, а Кейтлин Дей – безличната библиотекарка от Бостънската библиотека – остава все така неоткриваема.

Уверен в победата си, Сай Бакстър отначало е впечатлен от нея, после дори е във възторг – не е очаквал да се окаже толкова интересна, – но когато крайният срок започва неумолимо да го притиска, а Кейтлин продължава да е все така с една крачка пред „Фюжън“ и ЦРУ, играта се превръща в истински менхънт. И на сцената стъпва гневът.

Естествено, неизбежно се стига до въпроса дали Кейтлин изобщо е тази, за която я мислят. Дали всъщност не е нов, непознат вид играч, който има потенциала и подготовката да постави на колене правителството на Сила № 1 в света и да го принуди да играе по нейните правила? Дали именно тя няма да се окаже онзи непредвидим вирус, способен да срине един от най-обещаващите технологични гении на Силициевата долина?

Антъни Маккартън е новозеландски писател и режисьор, четири пъти номиниран за филмовите награди „Оскар“. Името му стои зад високобюджетни ленти като „Теория на всичко“, „Най-мрачният час“, „Бохемска рапсодия“, „Двамата папи“ и „Уитни Хюстън: Искам да танцувам с някого“. Романите му днес са преведени на 26 езика, като само „Нулиране“ вече е преведен на 23. Носител е на редица литературни и филмови награди.

В „Нулиране“ Антъни Маккартън прави това, което умеят наистина добрите автори – създава герои, които си мислим, че познаваме от самото начало, само за да ни докаже, че никой от тях не е този, за когото го мислим. В същото време обаче ни дава и теми, над които да се замислим сериозно, защото те засягат всички ни в реалността. Например с колко от свободата си бихме били готови да се сбогуваме в името на усещането за малко повече сигурност в един свят, раздиран от насилие? И дали наистина усещането да си наблюдаван е друга форма на усещането да си обичан, от което тайно имаме нужда?

След романа „Нулиране“ вероятно никога вече няма да гледате на телевизора вкъщи по същия начин. Дали именно той не издава тайните ви на някого?...

Спасителката на Кръга

Розара и най-добрата ѝ приятелка Беа, с които вече се познаваме от романа „Изпитанието на Розара“, вече са истински магьосници, след като са издържали изпитанията си пред Кръга на лунната светлина. Имат обаче дългове за връщане към приятели, които са били до тях в най-трудните им моменти и тези дългове са не само морални – те са конкретни обещания, от онези, които не можеш да нарушиш без да презреш себе си. Един от тези дългове е към тъмнокожия южняк Шоранди и е дошъл моментът за разплатата.

Така започва новото приключение на Розара и Беа, и романът „Спасителката на Кръга“ от българският писател и преводач Никола Чалъков, втора книга от поредицата „Кръгът на лунната светлина“.

Макар и бивш крадец, Шоранди очаква разплата не в злато и скъпоценни камъни, а в готовност момичетата да тръгнат с него към непознати земи, да се изправят пред неизвестни опасности и врагове. А и да не го очаква, дългът си остава, нали? Дори и да си мислиш, че имаш избор, всъщност нямаш, ако искаш да опазиш съвестта си чиста.

А Шоранди всъщност е късметлия. Не всеки може да се похвали, че две магьоснички му дължат услуга. Две услуги тоест! Точността преди всичко!

Дошъл е обаче и момент кралство Тирилия да се изправи пред враг, с когото отдавна не са мерили сили. Не е време за пътешествия из несигурни земи – били те близки или далечни, – нито пък е време за любов. Но пък любовта, точно както и войната, никога не питат. Няма как да ги избегнеш – можеш само да ги посрещнеш и понесеш. Някак. С достойнство и чест. Или да избягаш, ако можеш. Ако има накъде.

Розара не е от хората, които бягат. Не я плаши нито тъмната магия на Юга, нито ледът на Севера, нито дори любовта. Пред нея всяка стъпка има име и лице. Има причина да продължава напред, когато е най-удобно да избереш ленивата леснота на отстъплението.

„Спасителката на кръга“ доразвива идеята за един свят, в който е много лесно да повярва човек, въпреки че в същото време е и мащабна история за измислен свят, в който реалността и магията съществуват рамо до рамо и никой няма проблем с това.

Романът разгръща историята в две посоки, в два противоположни края на света. От едната страна е Северът, където огнената магьосница Игнис се изправя срещу минало, към което се е надявала никога да не се връща, за да предотврати война между тамошните племена и кралство Тирилия. От другата е Югът – земята отвъд Трите морета, където магията е различна, политиката и правилата са други, а Розара и приятелите ѝ трябва да се справят с всичко това и да оцелеят, докато преследват своите цели.

На Юг Розара е въвлечена в интриги и политически борби, а изборите се оказват трудни. Доверието се печели бавно, с малки жестове, с точните думи, с готовност да споделиш опасността, независимо колко е голяма. Да застанеш ли до бунтовниците? Да помогнеш ли с риск да изгубиш себе си? Какво точно е „правилно“ в един свят на диаметрално противоположни истини? На едно момиче се налага бързо да порасне и да превърне магията от дар в своя отговорност. И да приеме, че понякога най-голямата смелост е просто да продължиш напред.

На Север пък историята на Игнис носи друг вид напрежение. Суровостта на северняците, старите вражди и тревогата от неизбежното са само част от предизвикателствата, пред които червенокосата магьосница се изправя, докато се опитва да открие момиче с необикновена дарба, а следите понякога са в снега, но друг път са в спомените на хората. Друг път пък съвсем липсват и тогава остава само собственият ти инстинкт за правилно и неправилно, за морално и подло. До къде се простират верността и дългът и каква цена е склонен човек да плати за мира? Това са въпроси, на които Игнис трябва да открие отговорите сама, а магията е безсилна да ѝ помогне в търсенето им.

А не са ли всъщност това въпроси, на които самите ние трябва да намерим своите отговори? Със или без помощта на магията.

Къщата в лазурното море

Лин Бейкър работи в Службата за контрол на магическата младеж от 17 години и няма никакво желание да променя каквото и да било в живота си. Има си своята малка къща в града, няколко слънчогледа в градината и не особено дружелюбната котка Калиопа, която на практика си е олицетворение на злото. Има си и подложката за мишка с морски пейзаж и въпрос: „Не ти ли се иска да си тук?“, а също така излишни килограми и високо кръвно. Правилата и разпоредбите на Службата са настолното му четиво, по което от години не просто работи, а неусетно е подчинил целия си живот на тях. И му харесва.

Добре де, „харесва“ може би е силно казано, но е безопасно и сигурно, което означава, че трябва да му харесва. Докато следва правилата и разпоредбите, може да се надява на възможно най-малко внимание от страна на прекия си началник госпожица Дженкинс и на никакво от Най-висшето ръководство на Службата. Всеки знае, че колкото по-малко привличаш вниманието на началството, толкова по-добре.

Но един ден в отдела пристига известие, че Най-висшето ръководство призовава Лин Бейкър. И балонът на спокойствието се пука, а Лин и Калиопа се озовават във влака, на път към мистериозния остров Марсий, приютил в старо сиропиталище група още по-мистериозни магически деца.

С неочакваното пътешествие на Лин Бейкър започва романът „Къщата в лазурното море“ на американския автор Т. Дж. Клун, за когото вече сме споменавали във връзка с друг негов роман – „Шепотът под вратата“.

Лин Бейкър е незабележим, безкрайно честен, някак неосъзнато мил мъж на около 40 години, който до момента е преминавал през живота почти незабелязано. Време е обаче това да се промени.

Той е убеден, че за седемнайсет години работа в Службата за контрол на магическата младеж е видял всякакви чудатости, срещнал е всички възможни видове подрастващи магически същества. Въоръжен с целия си опит, той с готовност тръгва към Марсий, решен да оправдае доверието на Най-висшето ръководство. Какво толкова пък може да види, което вече да не е срещал?

Оказва се обаче, не в Марсийското сиропиталище го очакват деца, каквито не си е представял, че съществуват, а едно от тях е самият Антихрист – Луцифер, син на Дявола. Само дето Луцифер или Луси, както предпочитат да го наричат всички, е шестгодишно хлапе с афинитет към качествена музика, зловещо чувство за хумор и огромно желание да докаже, че е добро дете, независимо от паяците, които понякога оплитат ума му. А заедно с Луси на острова са намерили убежище гном, нимфа, двукрако драконче, померан-превръщач и неопределимо зелено желе. И Артър Парнас – директорът на сиропиталището, който очевидно няма нито един панталон, който да му е по мярка на дължина. За сметка на това обаче има свои тайни, които да крие от чиновници като Лин.

И тази пъстра компания по някакъв начин, въпреки цялото си, на моменти доста мрачно очарование, очевидно по някакъв начин застрашава света или поне така твърдят четиримата от Най-висшето ръководство. А Лин Бейкър е тяхното средство да спрат ужасяващия край и има един месец да се произнесе за съдбата на Марсийското сиропиталище и обитателите му.

Горкият Лин винаги е подозирал, че да работи лично за големите шефове вероятно би било стресиращо, но въобще не си е представял, че ще е чак толкова зле. Определено по-стресиращо от това да работиш под прякото ръководство на госпожица Дженкинс, която поне не може да те подпали с поглед, колкото и да ѝ се иска. Още по-малко пък си е представял, че ще се налага през това време да спасява невръстния Антихрист от собствените му кошмари, да спи с добродушно чудовище под леглото и да носи къси панталони, докато преследва въображаеми човекоядни змии из гората около сиропиталището.

Очарователна, остроумна, причудлива, искрена и вдъхновяваща, „Къщата в лазурното море“ е хипнотична фентъзи история в характерния за Т. Дж. Клун магически реализъм. Под привидно сладката, вдъхновяваща история за любов, нежност и всепобеждаващо добро обаче, се крие една далеч не толкова лесна тема – тази за сиропиталищата, изоставените деца и мястото им в свят, който не е от най-дружелюбните. В едно свое интервю Т. Дж. Клун твърди, че идеята за романа му идва, когато научава за подобни институции в Канада, в които през 60-те години на ХХ век правителството насилствено извежда от семействата им деца на коренното население, за да ги настани в социални домове.

Невероятната година на Бен Ейткен в Полша

През 2016 г., докато Обединеното кралство е на прага на безпрецедентен разкол заради задаващия се Брекзит, един англичанин от Портсмут, както си седи в сауната, решава, че иска да опознае Полша. Просто така! Защо пък не? „Просто така!“ очевидно е достатъчно сериозен мотив за страната му да напусне Европейския съюз, та защо той да не отиде да живее за една година в Полша поради същата причина. Възможно ли е всъщност причината за един от най-сериозните трусове в историята на Европейския съюз да е „Просто така!“?

Четири дни след този съдбоносен престой в сауната и броени дни преди референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз Бен Ейткен каца в Познан и започва невероятната му година в Полша. Започва и пътеписът му „Риба и пържени картофки – Моята невероятна година в Полша“.

Въпреки че Брекзит сякаш наднича от всеки ъгъл в книгата, Ейткен не позволява политиката да го разколебае в желанието му да опознае полската култура и особености, докато говори за забележителностите на страната. Не го допуска дори и след като изпуска автобуса до Аушвиц – място, на което имаш чувството, че „всичко, което правиш, е неуместно и неуважително, а това, че си жив, граничи с безочлива арогантност“. Все пак стига до някогашния концлагер, където добавя още една причина към списъка от уважителни такива, поради които Полша не обича пришълците. Полша не е видяла нищо добро от пришълците, което все още оказва влияние върху вътрешната и външната ѝ политика.

Което не е причина Бен да не намери подслон в къщата на непознато полско семейство и техния домашен плъх в коледната вечер.

Всъщност Бен не заминава съвсем „просто така“. Той наистина иска да разбере защо толкова много поляци емигрират в родната му Великобритания през последните години. Няма нищо против емиграцията, но иска да я разбере. А как да разбереш от какво бягат хората, ако не опиташ от същото?

Започвайки работа в ресторант за бързо хранене, където бели картофи и чисти риба за минимална дневна надница, Бен Ейткен се потапя в живота на обикновените поляци и получава изненадващи прозрения за техните културни традиции, политически възгледи и обществени нрави, както и защо няма място за големите хора в Бостън, Линкълншир, според местните жители, пък и в обществото като цяло. Освен това започва все по-често да се замисля и за собствените си предразсъдъци, за възпитанието си, за любовта, привличането и приятелството и разликата между тях. Осъзнава от първа ръка как ниското заплащане и дългото работно време стават причина цяло едно поколение поляци да търсят по-добър живот във Великобритания. Което пък води до противоречиви изводи за структурата на Европейския съюз и склонността му към самоунищожение и мазохизъм, изразяващи се в насърчаване на миграцията. Но пък наблюдава се и насърчаване на единството и интеграцията. Насърчава се приемането на Другите. Или поне Бен Ейткен ги приема като нормално, защото, както сам казва:

„Аз обичам Другите. Не съм ли и аз Друг? Както и вие?“

Но не се заблуждавайте! Полша си иска хората, както обяснява една кандидатка за полско гражданство.

Та какво трябва да знае човек за Полша, ако не иска да се озове в ситуация да обяснява защо замерва с дюнер кебап статуята на непознат нобелов лауреат в Краков? На първо място трябва да знае, че в Полша има електричество, тротоари и минимален доход, каквито и предубеждения да сте имали досега. На второ, че Полша с всичките си недостатъци, има с какво да накара човек да се влюби в нея, в хората ѝ, в културата, историята и манталитета ѝ. Има с какво да те спечели и да те накара да искаш да се връщаш при нея без да си сигурен, че можеш да обясниш причините. Но изразът „Полска Ривиера“ все пак си остава оксиморон, поне според Бен.

„Риба и пържени картофки – Моята невероятна година в Полша“ е завладяващо пътуване през културата на Полша, но и мъдро послание за важността на взаимодействието с други култури и за запазването на връзките с Европа. Книгата напомня, че еднакво важно е както да познаваме другите и да не се страхуваме от тях, да ги приемаме и да бъдем приемани, така и да съхраним себе си като част от културното многообразие, залегнало в основния принцип на обединена Европа – „Единни в многообразието“.

Сладка бобена паста под цъфналите вишни

Сентаро Цуджии е самотен мъж на средна възраст, с криминално минало и склонност към пиене, ограничил ежедневието си до необходимостта да отваря всеки ден магазинчето си за дораяки – пухкави палачинки, пълни със сладка бобена паста. Животът му е напълно подчинен на рутината, без неочаквани събития, точно както го иска след излизането си от затвора. Той няма сили да се бори с настоящето, докато се бори с миналото си, за което не говори. Не че пък има с кого. Убеден е, че прави всичко по силите си, за да върне дълговете си и може би да изкупи поне част от вината си.

Настоящето обаче изглежда му е дало достатъчно време и няма никакво намерение да го щади повече. Подобно на природата, една пролет настава време Сентаро да се върне в живота, да отвори очи за себе си и за другите и да направи избори, за които не вярва, че е готов. След години еднообразие един ден той вдига очи, за да срещне сред падащите вишневи листенца благата усмивка на 76-годишната Токуе Йошии и всичко да се промени и за двамата. Промяната понякога идва точно така – тихо и неусетно, прокрадвайки се на пръсти, с усмивка. И с ухание на цъфнали японски вишни.

От тази първа размяна на погледи между дребничката, но много настоятелна дама, и мълчаливия бивш затворник започва един от най-нашумелите през последните години японски романи – „Сладка бобена паста“.`

Токуе е пред магазинчето са дораяки неслучайно – търси си работа. Пръстите ѝ са обезобразяващо изкривени от болест, която е прекарала на младини, но това не ѝ пречи да приготвя някак най-вкусната бобена паста, която Сентаро, а и клиентите му някога са опитвали. А докато го прави, да разказва какво чува, когато се вслушва в къкрещите в тенджерата бобчета и да се закача добродушно с гимназистките, които всеки ден се отбиват за по нещо сладко. През това време клиентите се умножават, магазинчето за дораяки е в подем.

За известно време историята те кара да повярваш, че наистина става дума само за утеха, за втория шанс, за храната като лекарство и философия. Точно по японски.

Но тогава идва поредната промяна.

Тръгва слух. Клиентите внезапно изчезват. Изчезва и Токуе. И истината за изкривените ѝ пръсти, за които тя избягва да говори, започва да изплува с всички ужасяващи подробности.

Преди повече от шестдесет години, още като четиринайсетгодишно момиче, Токуе Йошии е диагностицирана с болестта на Хансен, позната на света като проказа. Състояние толкова неразбрано и страшно, че според японския закон по онова време болните били въдворявани принудително в санаториуми, които нямали право да напускат до края на живота си. Оставали там дори вече напълно излекувани, със сменени имена, осъдени на пълна изолация от света без да са извършили престъпление. Самата Токуе от десетилетия живее в санаториума „Теншоен“, подобно на мнозина свои връстници, които днес – макар и вече уж свободни – нямат никаква възможност да се приберат по домовете си. В домовете им отдавна няма място за тях.

Без драматични изблици, без внезапни сюжетни обрати, сдържано, без преувеличения, без кинематографични похвати, предавайки само живи човешки моменти, романът разказва историята на Токуе и онези като нея през очите на Сентаро и мълчаливата гимназистка Уакана, оказала се по естествен начин трета страна в тази необичайна компания. Разказва за стените, с които се сблъскваме всеки ден – видимите и невидимите. Стени понякога от тухли и бетон, но много по-често от неразбиране и социално неравенство, от страхове и предразсъдъци. И докато бетонните стени са все пак преодолими, то вторите понякога остават смазващо непоклатими.

Дуриан Сукегава е псевдонимът, под който твори японският писател Тецуя Сукегава. Роден в Токио, той завършва гимназия в Нагоя, където активно се занимава с американски футбол, а после следва азиатска философия в университета Васеда в японската столица. Започва работа като репортер в Берлин и Камбоджа в началото на 90-те години. Автор е на множество стихове и есета, сценарии за телевизионни програми и филми. През 2015 г. романът му „Сладка бобена паста“ е адаптиран и за заснемане на филм под режисурата на Наоми Кавасе, една от най-изявените и отличени на филмовия фестивал в Кан режисьорки.

Къде е "Изгубената книжарница"?

БНР Радио Видин

Някъде в Дъблин, Ирландия, една мистериозна книжарница ту се появява, ту изчезва, показвайки се, както изглежда, само на избрани. Избрани за какво и по какъв начин обаче, никой не знае. Но има хора като младия докторант Хенри, които са по следите ѝ и са готови да жертват всичко, за да я открият.

Хенри всъщност не търси точно книжарницата, но знае, че онова, което му трябва, е в нея. Той вярва, че там вероятно се крие един мистериозен ръкопис, който би преобърнал световната литература, ако бъде открит. Вместо да намери книжарницата обаче, Хенри намира Марта. А последното нещо, което Марта иска в този момент, е да бъде намерена.

С тази не особено успешна първа среща започва романът „Изчезналата книжарница“ на ирландската писателка Иви Удс.

А може би започва много преди това с историята на дръзката Опалин Карлайл, която не намира сили да отвърне на очакванията на семейството си. Неспособна да се примири с уредения брак, който студената ѝ майка и деспотичният ѝ брат настояват да сключи, тя взема решение, което отприщва събития, отекващи от 20-те години на ХХ чак до 20-те години на ХХI век. Едно нейно решение преобръща съдбите на мнозина, в това число на Марта и Хенри. А всъщност някъде дълбоко зад всички взети и невзети решения стои любовта към книгите и усещането за свобода, което могат да ти дадат. Книгите не като бягство от реалността, а като врата към истинския, стойностен живот, като опора и утеха, като източник на сила и увереност, че си на прав път, когато всички други твърдят, че грешиш.

Използвайки похвата за разказ от първо лице, романът редува героите в две основни сюжетни нишки, развиващи се в Дъблин, Лондон и Париж. Едната се движи през първата половина на ХХ век, обхващайки период от 20-те до 50-те години, а другата е съвремието. Всеки от героите разказва своята част от историята със свой глас, своя динамика, пречупена през неговия мироглед. Единственото, което ги обединява, сякаш са трите сестри Бронте и наследството, което може би е оставила една от тях.

Има обаче и един друг герой – книжарницата, разбира се. Книжарницата, която не е просто декор, а персонаж със своя воля и характер, появяваща се когато човек е на ръба, но и изчезваща, когато не е сигурна, че той все още заслужава спасение.

„Изгубената книжарница“ е роман за любителите на книги. За онези, които обичат да ги четат, за онези, които обичат да ги събират, за книжните детективи и библиофилите. Претъпкан е с явни и по-малко очевидни препратки както към класическата, така и към съвременната художествена литература, при това без да се превръща в досадна лекция. Точната доза магически реализъм, от която всеки влюбен в книгите има нужда.

Извън любовта към книгите, която прозира от всяка страница обаче, „Изгубената книжарница е от онези романи, които започват с уютна история, само за да хвърлят читателя в дълбокото, оставяйки усещането, че разказват за хора, които цял живот са били статисти в собствения си живот, докато не се осмеляват да поемат контрола над него. Доколко обаче може да поеме контрол над живота си едно момиче, впримчено в задушаващата хватка на обществени и семейни очаквания? Или ужасената жената, попаднала в брак, изпълнен с насилие, от който не намира сили сама да се измъкне? Ами децата на зависимите?... Под основната история за книги и книголюбители, прозират далеч повече и по-сериозни теми – за домашното насилие, за справедливостта, за алкохолизма, за лишаването на жените от права и за обществената мизогиния. Тук-там се промъкват и препратки към англо-ирландската политика, колониалната история на двете държави и как това е оказало влияние върху литературното наследство на Ирландия.

Иви Удс е псевдоним, под който твори ирландската писателка Иви Гоган. Завършила е бизнес и маркетинг и през двадесетте си години живее и работи в Канада. Заради проблеми с панически атаки и социална тревожност, които развива обаче, се връща в родината си и започва да пише. Самата тя твърди, че е 95 % сигурна, че нямаше да стане писател, ако това не се бе случило с нея. Вярвайки в лечебната сила на книгите и в т.нар. библиотерапия, Иви Удс развива темата и в романа си „Изгубената книжарница“, който за момента остава най-продаваната ѝ и обичана книга.

През 2024 г. „Изгубената книжарница“ надхвърля един милион продадени копия и е номиниран за „Завладяваща книга на годината“ от Британските книжни награди. Достига до първо място в класацията на „The Wall Street Journal“ и влиза в ТОП 10 на „Sunday Times“.

Кой е плячката?

БНР Радио Видин

Исландия – островът на троловете, вулканите и северното сияние, на гейзери и изумителни черни плажове – е колкото красива, толкова и сурова земя, особено през зимата. Земя, сякаш създадена да предизвиква непредпазливите пътешественици.

Именно в Исландия през зимата се развива и действието на романа „Плячка“ на Ирса Сигурдардотир – неслучайно определяна като една от кралиците на скандинавското криминале, но това далеч не е единствената причина читателят да усеща как го побиват ледени тръпки.

Романът превежда читателите през нещо, което в началото изглежда като три отделни сюжетни нишки в три различни времеви линии. Тези три нишки, разбира се, скоро се пресичат в по-мащабен и тъмен сюжет, балансиращ по ръба между криминалето и ужаса, между обяснимото и необяснимото зло.

Две млади, отегчени от еднообразното си ежедневие приятелски двойки от Рейкявик предприемат спонтанно неразумно пътуване до отдалечената зимна пустош край северното градче Хьорбън. Очакват приключение, с което да запълнят още малко профилите си в социалните мрежи, докато придружават случайно срещнат геолог, тръгнал да събере данни от измервателен уред сред ледовете на глетчерите. Нещо различно от рутината на сигурното удобство, с която са свикнали в столицата. Вместо това обаче връхлитат право в центъра на ужас, който дори не могат да опишат. Ужасът шепне, моли се, дебне, преследва… Понякога има формата на измършавял елен, а друг път е само безплътен глас, някъде на ръба на възприятията.

А после всички изчезват.

В Спасителния отряд, организиран за издирването на изчезналите, е бившата спортистка Йохана, сама понесла своите страхове и сенки, с които да се бори. Новият дом, който са купили със съпруга ѝ наскоро, неусетно се превръща от уютно убежище в сцена на среднощни кошмари и необясними случки, а стари травми все още ѝ напомнят за живота, който е могла да има.

В същото време в близка радарна станция един мъж е изправен пред своя кошмар, чиито корени трябва да проследи до най-ранните си детски години. Някой сякаш е изтрил като с гумичка спомените му, а там може би се крие обяснението за смразяващите неща, които му се случват. Двама отчуждени един от друг братя откриват, че може би са имали сестра, за която нищо не знаят. Нейният кратък живот и мистериозна смърт са старателно заличена трагична глава от семейната им история.

В романа „Плячка“ човек докрай не може да реши дали злото, пред което са изправени героите, е реално или свръхестествено. Това е една от книгите, при които читателят е едновременно нетърпелив да обърне следващата страница и ужасен да го направи. С развитието на историята всеки герой в книгата все повече се свързва с останалите по един или друг начин, а взетите и невзетите решения се връщат, за да преследват всички.

Макар Ирса Сигурдардотир да е най-известна като автор на криминални романи, „Плячката“ по същество е хорър история за пълзящ неизвестен ужас. Ирса майсторски оплита всички сюжетни нишки в едно цяло, но като че ли истинската сила на този роман е най-вече във вълнуващата история за оцеляване, която разказва. Оцеляване в екстремни условия, при минусови температури, под небе, което сякаш никога не просветлява. Един от основните герои на романа всъщност е тъмнината. Дали пък дългите исландски зимни нощи не си играят с ума на хората или наистина нещо зловещо чака в сенките? Какво тревожи котаракът Коте и съседското куче Мори?

Ирса Сигурдардотир е исландска писателка в жанровете трилър, криминале и детска литература. Родена в Рейкявик, по образование тя е строителен инженер и като такъв работи на язовира „Карнюка“ в източна Исландия, а после и като ръководител на отдел в компанията „Централно отопление“. Като писател дебютира през 1998 г. с детската книга „Датчаните бяха в беда“, последвана от още няколко книги за деца. Едва през 2005 г. е издаден и първият ѝ трилър „Третият знак“.

Криминалните романи на Ирса Сигурдардотир се отличават с характерните за съвременната скандинавска криминална литература мрачни сцени и с неизменната тънка свръхестествена нишка. Заедно с писателя Рагнар Йонасон двамата основават Международния фестивал за детективски романи „Исландски ноар“.

Изпитанието на Розара

Младата послушница от Кръга на лунната светлина Розара Дитрел е на път за малкия северен град Дитрум, където се предполага, че ще е последното ѝ изпитание преди края на обучението ѝ за магьосница. Провали ли се, завинаги ще се сбогува с Кръга и с магията, а това няма да е просто загуба на уважение. Ще е загуба на всичко, което има значение за девойката. И въобще не е сигурна дали тази загуба или евентуална смърт е по-страшната алтернатива. Успее ли обаче, би трябвало да получи статута, за който се е подготвяла в продължение на години.

Би трябвало! Но съдбата има други планове за нея. Или ако не съдбата, то някои хора, за чиито планове тя и другите магьосници в кралство Тирилия могат да се превърнат в сериозна пречка. Оказва се, че пътят , по който е тръгнала Розара, крие много повече опасности, отколкото е предполагала, и много от тях нямат нищо общо с магията на елементите. Младото момиче е принудено да научи по най-трудния начин, че никое заклинание не може да те предпази от злото, таящо се зад лицемерните усмивки. А когато тези усмивки са върху лицата на хора с власт, нещата могат да станат доста сложни.

Романът „Изпитанието на Розара“ на българския писател и преводач Никола Чалъков, е първа книга от поредицата „Кръгът на лунната светлина“. Замислен като приказно фентъзи, той всъщност разказва една история за израстването, за приятелството и любовта, за откритието, че доверието е най-ценното, което можеш да дадеш и да получиш. И че най-големите чудовища, от които да се страхуваш, си остават хората.

Задкулисие, интриги, тънки дворцови игри и заплетени заговори за власт се смесват в магична комбинация, за да оформят завладяващ сюжет, в който добрите и лошите са с равни шансове и победата въобще не е гарантирана за никого от тях. Разказвайки от името герои и от двата лагера, Никола Чалъков успява да придаде плътност както на добрите, така и на антагонистите. Читателят пък разполага с всички сюжетни нишки, които да проследи, без да изпада в неведение и догадки, без да се налага да се връща назад, за да си припомня детайли и имена.

Следвайки най-добрите традиции в жанра приказно фентъзи, романът „Изпитанието на Розара“ завладява с ненатрапчивия си стил и умело заплетен сюжет, с интригуващи герои и пълнокръвно изграден свят, в който магия и реалност съществуват рамо до рамо. Никола Чалъков успява да изгради един свят, който звучи познато, почти те кара да повярваш, че може би съществува някъде. Свят, в който магията не е самоцел, а форма на отговорност, и не всеки успява да носи с достойнство. Изпитанията, пред които послушниците се изправят, са всъщност нищо по-различно от изправяне пред собствените им страхове. Там, в мрака, пред чудовищата, магията им може да трепне единствено от съмнение или страх, понякога от гняв, не от липса на сила или познание.

В същото време историята успява да избяга от онова шаблонно изпълнение, при което читателят на десетата страница вече може да предвиди финала. А самият финал, независимо дали приключва с победа или с катастрофа, или и с двете, оставя усещане, че приключението на Розара, Беа, Рет и Шоранди може и да е приключило, но нещо ново тепърва започва, и това е най-доброто постижение за всеки автор – да накара читателят да мисли за героите и след последната страница.

Никола Чалъков е роден през 1981 г. в София. Завършил е английска и френска филология, магистър е по американистика и британистика, а също и по национална сигурност. Превежда професионално от английски и френски език.

Като писател интересите му са насочени към фентъзи жанра. Първият му роман „Железният скиптър“ излиза през 2000 г., но трябва да минат 19 години преди да се появи вторият „Изпитанието на Розара“, последван от сборника разкази „Кръгът на лунната светлина“. През 2025 г. се появява и „Спасителката на Кръга“, в който историята на Розара намира своето естествено продължение.

През 2024 г. „Изпитанието на Розара“ излиза и на английски език в САЩ, превръщайки се в недвусмислено признание както за самия Никола Чалъков, така и за българската литература.

Когато старшина школник Мишев беше армейски генерал...

Задължителната казарма за мъжете в България е отменена от 2007 г., но мине се не мине известно време, все някой амбициозен политик, надъхан общественик или друг подобен кандидат за слава ще се сети да лобира за връщането ѝ. Зер останали сме беззащитни пред света, а той само това дебне. Пък и в казармата, видите ли, се ставало мъж. Там се учели момчетата на ред и дисциплина. Да се чуди човек каква е работата на родителите им при това положение, но кои сме ние, че да задаваме неудобни въпроси. Неудобни и за родителите, и за армията. Момчетата май никой не ги пита – и преди 2007 г., и сега. А те имат какво да кажат, особено онези, които са имали възможността да разберат от първа ръка за какво иде реч.

Всички сме чували казармени истории. Озове ли се човек на маса в компания с двама или повече мъже, няма начин в някакъв момент да не се отвори темата за армията. И се започва с истории коя от коя по-нелепи и безумни за простащина и злоба, но и за приятелства и малки геройства, за пиянства, глупост и безотговорност, но и за откритието, че може би има начин да оцелееш.

В романа си „Когато бях армейски генерал: Приключенията на храбрия войник Мишев през студената война“ „стършелът“ Михаил Вешим, някогашен старшина школник Мишев, дава своя принос в спора, разказвайки за собствения си опит в тази мелачка за хора и индивидуалности. Не спестява нищо на никого, в това число на себе си, докато търси отговорност за изгубените две години и три месеца от младостта си. Вероятно има право да си го позволи, щом 30 години не успява да забрави номера на личния си автомат „Калашников“.

Всъщност кога забравяш номера на автомата си, който доскоро си рецитирал по навик всеки път, когато някой те пита за номера на телефона ти, за ЕГН-то или кой номер обувки носиш? Дали не е когато покрай теб започне да се навърта господин Алцхаймер, единствен способен да се пребори с последствията от задължителната военна служба върху психиката?...

Да служиш в Народната армия в началото на 80-те години на ХХ век си е предизвикателство с елементи на невъзможност, с което родените в новото хилядолетие няма да се сблъскат може би никога. Освен да можеш да разглобиш автомат „Калашников“ за под десет секунди и да не се къпеш със седмици, трябва да си готов да пишеш безсмислени доклади до полудяване, в които задължително да отдаваш дължимото на партията-майка, да слухтиш за „подривни елементи“ сред другарите си и да те пращат „на розите“ за щяло и нещяло, но най-вече защото майка ти е обикновена лаборантка, а не продавачка в Кореком. Едно е вярно обаче! Без значение дали излизаш от казармата по-мъж или не, със сигурност не излизаш същия човек, който си бил на влизане.

Във време, в което нелепиците сякаш са навсякъде и във всякакви форми, а особено много от тях са и с пагони, за съжаление, какво е нужно за оцеляване в Народната армия? Според Михаил Вешим жизненоважно е да си чел, разбрал и обикнал „добрия войник Швейк“. Чел ли си „Швейк“, все някак ще оцелееш и в армията, и в живота. Ако поради някаква причина смяташ, че задължителната казарма трябва да се върне, пак е нужно да прелистиш „Швейк“ и е много вероятно да ти мине. А може и да не ти мине. Виж, безсилен е храбрият войник, ако решиш да го вземеш за компания, докато си търсиш булка обаче. Жените поради някаква причина не успяват да видят очарованието му.

„Когато бях армейски генерал“ е продължение на книгата „Когато бях морски капитан“. А би могла да се казва „Един хуманист, въоръжен до зъби, с автомат и зареден пълнител, разказва“ или „Зле възпитан идеологически Швейк като армейски генерал“. Той Вешим нито е бил морски капитан, нито армейски адмирал, ама можеше и да бъде. Успява да стане само старшина школник – едно все пак добро постижение, защото, както сам казва, „всички военни чинове си приличат по безумието си, но старшините са безумни по своему“. Само да не беше тази му чудатост свободолюбието. Но пък умее да разказва – уж така, с хумор, а всъщност съвсем насериозно, съвсем на принципа „добре, че е шегата, та да си кажем истината“. Затова и разказва как армията може да вкара в пътя дори Бетховен, има ли двойник Цола Драгойчева, докъде стигаш, когато поведеш война за банята, и колко метра Народни вафли има до уволнението. Около двеста са, ако ви интересува.

Михаил Вешим е български писател и сценарист, автор на фейлетони, разкази и романи и главен редактор на вестник „Стършел“. Негови разкази попадат в „Антология на световния хумор“, публикувана във Виетнам през 2002 г., наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън. През 2008 г. става носител на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“ заедно със сатирика Васил Сотиров. По романът му „Английският съсед“ е направен сценарий за едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков. Същият роман е и една от двете български книги, номинирани за литературната награда на Европейския парламент.

А вие ако все пак се чудите дали е добре да се върне казармата, прочетете "Швейк"! Той знае отговора.

За парите се плаща с мечти

БНР Радио Видин

Калифорния през 60-те години на ХХ век е място на свободна любов и желание за световен мир. Хипи културата е в апогея си. Но времената се менят и ветеранът от Виетнам Гарет Брендън се опитва да се справи с тях, въпреки умората, която е натрупал от всичко. Върнал се е у дома, в Щатите, без никаква идея какво иска да прави. Знае само, че не желае да има нищо общо със семейството си. У дома обаче открива, че страната, за която е рискувал живота си, се е променила до неузнаваемост по време на службата му в другия край на света и за такива като него вече няма място в нея. Оцелявайки от чек до чек за безработица, той просто съществува. Докато чековете не свършват. Преди чековете обаче, са свършили мечтите на Гарет за света, в който живее и за него самия.

Романът „Първи умират мечтите“ на американския писател Харълд Робинс е история, писана сякаш на смъртоносни дози алкохол и наркотици, точно както оцелява Гарет, пък и не само той.

Притиснат от обстоятелствата, но още повече от чичо си Джон Лонерган, на когото никой не може да отказва каквото и да било без да си понесе последствията, Гарет е принуден да приеме едно такова съмнително предложение – да се заеме с издаването на потънал в дългове вестник, за да го превърне в машина за пране на пари. Обаче Гарет може да е всякакъв, но не е глупак. Освен това все още не се е отказал от идеята да си изкарва парите с писане, било то и за най-низките човешки страсти и пороци. Осъзнава, че може да използва вестника като трибуна за собствените си провокативни идеи, които е формирал по бойните полета на Виетнам, и запретва ръкави.

За да спечели аудитория и пари, се доверява на златното правило „Сексът продава!“, и за отрицателно време превръща долнопробния вестник в лъскаво, цветно, нахално списание за сексуални фантазии, невиждано дотогава на пазара. От живот на социални осигуровки Гарет достига до върховете на сексуалната индустрия и състояние от милиони долари. И ето че целта му е постигната – да стане неприлично богат. По-богат, отколкото се е родил. Цел, за която е готов на всичко, убеден, че постигането ѝ ще е неговото отмъщение срещу света. Казина и нощни клубове, филми и списания, съвършени модели без задръжки и богати съдружници без скрупули – Гарет получава всичко, което Америка и светът могат да му предложат. Тънкият детайл е, че всичко това си има цена, а иронията – колкото по-голямо състояние трупаш, толкова по-малко си готов да платиш. Защото ако за всичко можеш да платиш с пари, то за парите трябва да плащаш с мечти.

„Първи умират мечтите“ е експлозивна история, развиваща се с превишена скорост, която успява да се задържи почти тридесет седмици в списъка с бестселъри на New York Times, демонстрирайки страстта на младостта и силата на изобличаването на обществените табута. Нещо, което самият Харълд Робинс с удоволствие прави до края на живота си. Самият той сякаш живее, за да провокира, да скандализира и после да се наслаждава на реакциите.

Харълд Робинс е писател на бестселъри в жанра съвременен класически роман, самият той може би по-интересен от всички свои герои. За него Кралят на ужаса Стивън Кинг казва: „Не искам да свърша като Харълд Робинс. Това е моят кошмар!“

Роден през 1916 г. в Ню Йорк като Франсис Кейн, син на добре образовани полски и руски евреи емигранти, той променя името си по съдебен ред през 1927 г. Първият му роман „Никога не обичайте непознат“, публикуван през 1948 г. моментално става хит и предизвиква скандал. Във втория – „Търговци на мечти“ – Робинс за пръв път смесва автобиографични елементи с исторически факти, драма, екшън и сексуални сцени. Това остава и любимият му стил, заради който е обожаван от читателите си и ненавиждан от критиците.

Пристрастен към жените, хазарта, партитата, алкохола и наркотиците, той с удоволствие създава безумни легенди за самия себе си, които после пробутва на жълтата преса, сам вярвайки в много от тях. На практика Харълд Робинс лъже всеки за всичко, превръщайки се в нещо като Рембранд на вулгарните романи или „мръсния старец на американската литература“, както го описват от редакцията на списание „The New Yorker“. Лъже за детството си, за военната си служба, за жените и любовниците си, за парите си, за това, че вероятно е незаконен син на руския цар Николай II, сам превръщайки се в един от собствените си герои. Запитан веднъж в интервю за най-големия комплимент, който някога е получавал, отговаря „Голяма гад си!“. Същия отговор дал и когато го попитали за най-голямата обида, която някога е получавал.

Когато си Грозьо Грозев, единственият изход е смехът

Когато се казваш Грозьо Грозев и всички ти викат Грозния – колкото заради името, толкова и поради факта, че наистина не си измил зорите, – имаш два избора: да пораснеш смачкан до обезличаване комплексиран човечец, или да обърнеш негативите в позитиви по най-нахалния, но безотказно работещ начин – чрез хумор и демонстративен индивидуализъм, дори това да означава да скачаш от беля на беля и от каша в каша. Той животът си има грижата за такива като Грозьо и все в някакъв момент им праща по една Пухи, която хем да ги държи в правия път доколкото е възможно, хем да ги измъква от неприятностите, когато поизтърват въпросния път и нагазят в калта.

В романа си „Единственият изход е смехът“ Радослав Младенов с характерния си хаплив, даже леко отровен на моменти хумор, ни дава да разберем за пореден път, че при доказаната абсурдност на света, който ни се е паднало да обитаваме, единственото спасение от лудостта и депресията наистина е смехът. Още с първите редове баналността на ежедневието се превръща в сатира, която очарова и пристрастява.

Времената са бурни, разбира се, дори абсурдни. То в България други май не виреят. Грозьо обаче има късмета да се роди през 50-те години на ХХ век. Време всякакво, но не и лесно. Време безмилостно, та чак безумно. Самият Грозьо не започва живота си с ясна цел какво иска да прави. Започва го обаче с ясна мисъл, че не е пръв красавец, и се налага да компенсира този си недостатък с нещо друго, с което да впечатлява. Например с хумор, непукизъм и щипка егоизъм за разкош. Е, да, налага се и да опознава собствените си граници и къде точно те се пресичат с тези на обществото, което не винаги минава гладко, предимно за него, макар че и обществото не го понася добре на моменти.

Не му отнема много време да разбере, че няма никакво намерение да става хидроинженер и да строи язовирите от каскадата „Доспат-Въча“ в Западните Родопи например, каквото и да говорят родителите му. На родителите му им отнема малко повече. И че да пратиш новородения си брат в някогашния СССР, само защото много реве, може да ти докара значителни неприятности. Не по-големи обаче от тези, които ще си докараш, ако лъжеш дъщерята на началника на полка, в който отбиваш военната си служба, който пък началник неслучайно носи прякора Ванко Убиеца.

Понякога обаче темпото все пак сякаш излиза от ироничния ритъм и минава в почти драматичен режим. Така де, колко пък да е иронията във факта, че търчиш с пресен махмурлук из София в преследване на „паяк“, който току-що е вдигнал неправилно паркираната ти кола, докато в нея е тригодишният ти син? Или когато си напът да бъдеш убит от банда магистрални крадци заради един камион натоварен с нелегално пренасяна ракия. Ами когато с целия си акъл проникнеш незаконно в резиденцията на самия Тодор Живков, за да се оплакваш от роднините му?... В тези моменти читателят някак си започва да се чуди… „Все още ли се смеем или тоя път сме сериозни?“

Майсторството на Радослав Младенов е в умението му да показва, че смехът не бива и не може да е евтин. Не бива да замазва драмата, а просто да я направи по-поносима. Той е като оня приятел, който може да ти разказва за собственото си погребение така, че да се заливаш от смях. Може би защото отлично познава онова, за което пише – времето, нравите, институциите и техните глупости, малките пробойни, – и умее да го превръща в поредица от сюжетни капани за героите си.

Истинската сила на романа „Единственият изход е смехът“ е в това, че не те оставя просто да се забавляваш с нечии чужди гафове и неудачи. Докато четеш историята на Грозьо Грозев, неизбежно е да започнеш да разпознаваш някъде из нея и себе си. В малките компромиси, в самозалъгването, в големите надежди и стремежи, катастрофиращи в бетонната стена на реалността, в онази някак типично нашенска способност да се справяме как да е, само и само да оцелеем и да продължим.

Смехът на Радослав Младенов не е оръжие срещу системата, а може би единственото спасение от собствената ни безпомощност. Той е един от малцината автори, успяващи да поддържат баланс между народната смешка и интелигентната сатира. Може би точно затова след последната страница вече ти се иска, след като си се посмял, да вдигнеш тост за Грозьо и за всички, които все още вярват, че ако не можем да променим абсурда, можем поне да му се посмеем.

Виждали ли сте "Градска самодива"?

БНР Радио Видин

Помните ли трилогията „Змей закрилник“ на Симона Панова? Помните я, разбира се. Е, каквото и да сте си мислели след финала ѝ, нищо не е свършило. На ход са самодивите!

Романът „Градска самодива“ е ново начало за видинските безсмъртни – закрилници и врагове. Той поставя началото на нова история, следваща събитията от „Змей закрилник“. Змейове, самодиви, юди и орисници, караконджули и вампири – всички те все още са по улиците на старопрестолния Видин и преследват своите си цели. Но градът вече не е същият. Позициите са пренаредени и на сцената са се появили нови лица.

От унищожителната битка за Видин, с която завършва трилогията „Змей закрилник“, са минали едва шест месеца. Раните все още зеят в реалността. Загиналите са толкова много, че светът на безсмъртните е на ръба на оцеляването. Видин има своята нова царкиня, а тя – своя верен змей. Равновесието е възстановено, но е по-крехко отвсякога, защото онези, които трябва да го пазят, са останали само една уморена шепа. Последните порти към Оня свят все още са охранявани денонощно, но тъмнината отвъд тях намира все повече пробойни, все повече начини да се промъкне до апетитните човешки страхове, с които се храни.

Освен нова царкиня и нов змей закрилник, за съжаление, градът си има и нови врагове. По-лошата част от Караогнянови може и да е мъртва, но не е изгубена. Само злото им е сменило облика и средствата си. И макар един от тях да е поел опазването на Видин и новата царкиня за своя мисия, не бива да забравяме, че когато Караогнянови – живи или мъртви – са в два враждуващи лагера, никой не е в безопасност.

Един караконджул обаче не само че не се бои, а има свои планове. Кръволок има нужда от разнообразие в менюто си и е готов на всичко, за да си осигури вкусни човешки страхове. Те, караконджулите, това правят – хранят се със страховете на живи и мъртви. Но Кръволок е зажаднял за тези на живите и е готов да отприщи истинско бедствие, за да си ги осигури. Той знае, че онези, които могат да му създадат неприятности, са твърде малко. Останали са само петнайсет посестрими – юди и самодиви. Твърде малко, за да го спрат, но предостатъчно, за да се окажат неволни съучастници в план, който може да промени съдбата на целия град, а защо не и на света.

Сред тях са Срацимира и Юлия – две градски момичета, толкова несъвместими, че сякаш са обречени да са приятелки или смъртни врагове. Те избират второто. Противоположностите може би не винаги се привличат, но в техния случай някак си е проработило. Самодива и юда приятелки? Защо пък не? Нима не са две проявления на едно и също? Светлината и сянката на женската сила, интуицията и изкушението, изцелението и разрушението. Разум и емоция.

Ако Юлия няма проблем с трансформацията си и дори ѝ се наслаждава, то Срацимира все още търси отговори на бодливи въпроси. Например колко от себе си можеш да жертваш, за да заслужиш и постигнеш нещо по-голямо? И как да останеш равнодушен, когато на всяка крачка те дебнат разрушителни емоции като страст, гняв, страх или ненавист.

Всъщност двете все още нямат ясна представа кои са и какви са. Наскоро посветени, момичетата все още се обучават, когато по улиците на Видин и околните села плъзват вампири. Изненадващо много вампири! И се налага много бързо да поемат ролите, за които са създадени – на лечителки, стражи и воини.

Усетили назряващата опасност, самодивите и юдите търсят помощ за справяне с проблема. По-точно търсят глогъри. Мелези. Деца на вампири и обикновени смъртни, единствени способни да откриват и унищожават кръвосмучещата напаст.

И ето че вманиачената по стерилната чистота Срацимира се оказва принудена да приеме в дома си мълчаливия Явор, един от тримата глогъри, откликнали на призива на Зорницата и Вечерницата. Оплесканият с вампирска кръв ловец и обсебената от чистотата самодива сякаш няма как да съществуват в една и съща реалност. А се налага. И когато противоположностите бъдат принудени да делят не само пространство, но и съдба, искрите от този сблъсък могат да се превърнат в светлина или да направят всичко на пепел.

Ето ти заплетена шевица от житейски нишки, каквато и трите орисници не са способни да предвидят!

„Градска самодива“ е поредното доказателство, че в българския фолклор има не само дух и магия, на и модерен лукс. Че митовете могат да говорят на съвременен език, да носят кубинки и кожени дрехи, да живеят по нашите улици, да страдат, обичат и воюват с нас и заради нас.

А като се замислим, това всъщност си е история за женската сила. За любовта и дълга, за цената на изборите, които правим и за сблъсъка между минало и бъдеще. История, в която Видин не е просто фон, а един от героите. И може би най важното – това е история, която ни казва, че чудесата все още съществуват и може би се случват някъде съвсем наблизо. Просто са сменили адресната си регистрация.

"Моя вина" или на другите

БНР Радио Видин

Романът „Моя вина“ на испанската писателка Мерседес Рон на пръв поглед е пълен с клишета, характерни за романтичните истории, предпочитани от тийнейджърите през последните години. Момиче с тъмно минало среща момче с тъмно настояще. И двамата имат какво да крият. И двамата имат причини да не се харесват. Привличането, разбира се, е гарантирано.

И така, каква е историята?

Седемнадесетгодишната Ноа Морган все още се опитва да подреди живота си след раздялата на своите родителите. Баща ѝ не е бил точно пример за добър родител, докато изобщо е бил наоколо, а сега е в затвора, но е оставил дълбоки следи по ума и душата на дъщеря си. Следи с дъх на бензин и моторно масло най-вече. Майка ѝ обаче няма никакво намерение да страда заради бившия си мъж и болезнената им връзка. След едно пътешествие с круизен кораб тя се връща с новина – омъжила се е. За милиардер.

Такова клише, ако питате Ноа! Но никой не я пита. Вместо това тя се озовава на път от любимия спокоен Торонто към хаоса на Лос Анжелис. Трябва да остави дома си, училището си, най-добрата си приятелка и гаджето си и това са само част от причините Ноа да ненавижда новото си „семейство“ още преди да е видяла когото и да било от представителите му. Планът ѝ е това да продължи само една година – докато навърши осемнайсет и получи правото да решава сама какво, къде и с кого иска да бъде. Но най-тъпото е, че тепърва трябва да свиква с живота си на богаташка дъщеря с всичките му условности, задължения и изисквания. И с всичките му опасности.

Не на последно място, налага се да намери начин да съществува покрай доведения си брат Никълъс Лестър, на когото явно другото му име е Непоносим.

Ник е всичко, което Ноа презира яростно и безкомпромисно. Той е разглезен, арогантен и злобен. Но най-лошото може би е, че е и привлекателен по някакъв дразнещ начин. Още по-привлекателно обаче се оказва онова, с което този глезльо се занимава тайно зад гърба на именития си баща – незаконните автомобилни състезания по улиците на Лос Анжелис. Никълъс няма откъде да знае, че сладката му доведена сестра може би знае за колите и нелегалните гонки много повече и по-смъртоносни неща от него и приятелите му. Ако за тях те са просто форма на забавление и начин да си набавят някоя и друга доза адреналин, то за нея те са част от кръвта ѝ. Наследство, което няма как да остави зад гърба си.

От своя страна Ноа няма откъде да знае, че зад предизвикателното поведение на Ник може би се крият травми и спомени, много подобни на нейните. Няма откъде да знае и че може би Ник има нещо общо с мистериозните бележки, които започва да получава и които я тласват към нов вид саморазрушение.

Това, което наистина отличава „Моя вина“ от останалите подобни романи, е как Мерседес Рон съчетава травмата, любовта и опасността в една история, която е едновременно красива и емоционално сурова. А двойната гледна точка към историята предлага още по-пълнокръвно описание на събитията и емоциите между двамата младежи.

Читателят започва историята с убеждението, че това е любовна драма, в която най-опасното нещо е забранената романтика между Ник и Ноа. Но в крайна сметка дали пък миналото на Ноа и настоящето на Ник няма да се окажат много по-опасни? Достатъчно, за да ги тласнат към решения и изкушения отвъд разумното. Оказва се, че милиардерският наследник и дъщерята на един престъпник, която доскоро е брояла парите си за кафе, имат много повече общи неща, отколкото са предполагали. Борят се с едни и същи демони. И двамата трябва да се изправят срещу миналото си и да платят за решенията и грешките си. И двамата имат нужда от целия кураж на света. И от семейството, което и двамата не искат.

Мерседес Рон е испанска писателка, родом от Аржентина. Родена в Буенос Айрес, тя бяга със семейството си в Испания през 2001 г., където търсят спасение от т.нар. декемврийска криза – период на кървави вълнения и бунтове в южноамериканската държава. Като писател Мерседес добива популярност благодарение на трилогията си „Виновни“, популяризирана отначало чрез платформата Wattpad – сайт, предлагащ възможност за директен контакт между писатели и читатели и създаване на съвместни литературни проекти. „Моя вина“ е първия роман от трилогията, като той и продължението „Твоя вина“ вече имат и своите филмови версии, радващи се на огромен успех.