Мечо Пух като идеалния баща

На 35 години Елън Франк е напълно отегчена от бляскавата си работа като директор на рекламата в „Карън Липс Ню Йорк“ – една от най-успешните модни къщи в Манхатън. Милиони хора мечтаят да общуват ежедневно с богатите и известните, а Елън го прави и това не ѝ носи нищо, освен още повече умора. Единственото, което иска вече две години и половина, е да роди дете. Около нея сякаш всички вече са родили или им предстои да го направят в най-скоро време. Дори самата Карън Липс е бременна за втори път. Тя – жената, която сякаш мисли, диша и живее само за работата си. Само дето Елън е неомъжена, а приятелят ѝ, бившият писател и настоящ преподавател Малкълм, ясно е заявил от самото начало, че няма никакво намерение да става баща. Има си своите демони, с които очевидно дори не желае да се бори.

Напълно отчаяна и самотна, Елън някак неусетно стига до извода, че или трябва да отвлече Чушлето – собствената си племенница, ако иска дете, или възможно най-скоро да намери мъж, подходящ за баща. Последното все по-ясно се очертава като по-трудния вариант. Явно в живота ѝ няма нито един подходящ… освен може би Мечо Пух. Или евентуално Мечокът Барни. Проблемът е повече от очевиден. Как една жена би могла да зачене от Мечо Пух? А отговорът? С много желание, добро планиране и малко професионална помощ.

Романът „Моят любовник Мечо Пух“ на американската писателка Лора Зигман ни намига още със заглавието си. Намига като стара съученичка, с която не сте се виждали от гимназията, където на всичкото отгоре не сте се харесвали особено много. Сега обаче, след двайсет години, изведнъж откривате, че имате твърде много общи неща – предимно провалени любови, нарастващи страхове и увеличаващ се списък с тревоги. Например и двете обичате понякога да лъжете, че сте майки на племенниците си, защото ви се иска поне за малко наистина да е така. И двете сте затънали в поредица от неудачни връзки с неподходящи мъже. И двете като че ли отдавна сте спрели да търсите идеалния мъж и съпруг и вече сте свели търсенето до идеалния баща. До Мечо Пух тоест поради очевидната липса на по-читави кандидати.

„Моят любовник Мечо Пух“ на пръв поглед е типичната нюйоркска история за богата жена, решила, че ѝ е писнало от независимост и има нужда от малко реални проблеми в живота. Но при по-дълбоко вглеждане изплуват наистина важни теми, все по-актуални в съвремието ни, които отдавна не се отнасят само до Ню Йорк и Америка. Какво прави толкова трудно намирането на партньори за модерната градска жена, за която материалното благополучие не е цел, а вече отметнато постижение? Защо много мъже сякаш се страхуват от обвързване, особено пък с жена, която очевидно няма отчаяна нужда от тях, а просто иска да обича и да бъде обичана? Кое е по-трудно – да намериш мъж, готов да стане баща, или да приемеш, че единствения ти вариант е осъзнато да решиш да станеш самотна майка? Доколко майчинството все още е обвързано с брака?

И ето че все пак „Моят любовник Мечо Пух“ може би ще се окаже не чак толкова типична нюйоркска история. Някогашните 30-годишни героини от дамските романи тип „Искам да си намеря мъж“ изглежда вече са пораснали и вече са минали на следващия етап, в който искат да имат деца. Със или без мъж до себе си. Защото да останеш без мъж става някак по-поносимо, ако разполагаш с поне едно Чушле, което да обичаш безусловно, независимо колко шум вдига, докато се тръшка на пода за поредната глупост.

Лора Зигман е писателка и журналист на свободна практика. През 1998 г. от печат излиза първият ѝ роман, който в България бива преведен под заглавието „Мъжът като рогат добитък“. През 2001 г. е екранизиран като романтичната комедия „Някой като теб“ с Ашли Джъд и Хю Джакмън в главните роли. „Моят любовник Мечо Пух“ е втория ѝ роман. Може би не толкова успешен, колкото първия, но все така забавен и измамно лек, той успява под формата на приятелски, топъл хумор да засегне поредната порция изключително сериозни теми, вълнуващи съвременния човек. Способността на Лора Зигман да съчетава сложните емоции и ситуации, произтичащи от любовта към друг човек, с хумора и малките житейски неудачи, е точната комбинация, която да накара човек не просто да се замисли, а наистина да усети съпричастност. Тя не съди героите си, а ги наблюдава отблизо, с всички техни слабости, с всички смешни оправдания, с всичките им нервни сривове и пристъпи на отчаян оптимизъм. И някъде между редовете неусетно намираме едно странно успокояващо послание: Изобщо не е необходимо да си безупречна, за да си достойна да се бориш за мечтите си!