Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.