Мехмед, червената бандана и снежинката

Някъде във Вашингтон един 50-годишен босненски имигрант получава сърдечен удар, а с него и прозрението, че може би достатъчно дълго е отлагал някои срещи и разговори. Да ги проведе вече изглежда по-лесно, отколкото да открие книжарница ЛИБЪРЕЙШЪН БУКС например, която навремето са търсили безуспешно със сина му Харун.

Имигрантът е босненецът Семездин Мехмединович. За лекарите в кардиологията – Мехмед. Но макар и босненец по документи, той разполага с доказателство, че е много повече. Според генетичния му тест във вените му тече 20% средиземноморска кръв, 4% финска, 2% западноевропейска и 2% кавказка, поради което той на шега обича да се представя понякога като викинг, а на своята спътница в живота от време на време казва с поверителен тон: „Аз, душо моя, съм един стар римлянин“.

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ формално е роман, но всъщност е нещо доста трудно за определяне. Това е по-скоро своеобразен дневник на съществуването, в който личната биография постепенно се превръща в биография на поколение хора, изгубили родина, език и сигурност.

„Винаги, на всеки континент съм от застрашеното малцинство“, споделя Мехмединович. „За европейците – мюсюлманин. За азиатците – европеец. За американците… Тук на няколко пъти са ми казвали: Go back to Russia! – е тава е най-слабият упрек към моята идентичност.“

Мехмединович не води разказа линейно, а просто започва да размишлява на глас, когато една болнична стая във Вашингтон неусетно започва да се превръща в Сараево. В неговото съзнание пустинята на американския Югозапад съжителства със спомените за обсадата на босненската столица, а един случаен разговор се оказва достатъчен да отвори забравена врата към десетилетия, които никога не са преставали да болят.

Трите части на романа носят имената от заглавието, но не бива да се възприемат като отделни истории, а като трите лица на една и съща тема – какво остава от човека, когато започне да губи опорните точки на собствената си самоличност. В първата част дори собственото име се оказва неочаквано крехко и податливо на промяна. Във втората един обикновен път през американската пустиня постепенно се превръща в разговор между поколения, в които войната присъства не толкова в самите събития, колкото чрез следите, които е оставила в мълчанието помежду им. Третата част пък е толкова човешка, че е трудно да бъде коментирана без да се наруши силата на преживяването, което Семездин Мехмединович е оставил на читателя сам да открие.

Ако нещо липсва в „Мехмед, червената бандана и снежинката“, то това е патос. Мехмединович никога не настоява и не очаква да бъде съжаляван. Дори когато пише за болестта си, за изгнанието, войната или страха от забравата, той избира спокойния тон на човек, който просто наблюдава живота с търпелива честност. И именно заради тази сдържаност читателят почти не си дава сметка как големите трагедии идват не с гръмки думи, а с дребни жестове, с кратки изречения или дори с паузите между тях.

Особено впечатляващ е начинът, по който Семездин Мехмединович говори за паметта не като архив за факти, а като последно убежище на идентичността- Забравата не е медицински проблем или естествен резултат от възрастта, а постепенно придобива почти философски измерения. Ако престанем да помним, кои сме всъщност? И кой ще продължи да помни вместо нас?

„Мехмед, червената бандана и снежинката“ не е роман, който се чете заради интригата. В него интрига няма. Това е история за любовта, която оцелява след войната, след преселението на другия край на света, след болестта и дори след пропукването на паметта. Романът не разказва какво се случва с човека, а какво остава от него, когато всичко останало започне да се разпада.

Но това не е книга за войната, нито за болестта. Не е дори книга за изгнанието. Това е книга за близостта, която понякога се оказва единственото място, където паметта все още може да живее.

Семездин Мехмединович е босненски писател и журналист, който през 1996 г. след края на обсадата на Сараево емигрира в САЩ и остава да живее във Вашингтон над 20 години. Днес отново е в родния си град. Пише жанрово неопределени текстове, избягвайки чистите форми, тъй като страни от политическата концепция за чиста идентичност. Книгата му „Мехмед, червената бандана и снежинката“ е избран от критиката за най-добър роман на 2018 г. на територията на Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Черна гора.