Моят любовен август

Мия Гронева е само на четиринадесет години, когато по свое желание предприема най-голямото пътуване в живота си – това до ръба на живота. Мия, която може би всеки от нас познава, защото тя е просто едно момиче като всички останали. Умно, чувствително, ранимо и самотно по свой начин, който възрастните сякаш често не забелязват. Вероятно защото тя принадлежи към поколение, което на пръв поглед има достъп до целия свят, но истината е, че все по-трудно намира смисъл в него. Поколение, което живее сред хиляди виртуални гласове, но понякога остава съвсем само със собствените си страхове в реалността и няма представа как да говори за тях, още по-малко пък с кого.

Романът „Моят любовен август“ на обичаната българска писателка Неда Антонова, позната със своя афинитет към историческия епос, на пръв поглед прави рязък завой в жанровете, обещавайки на читателите си този път история за лято и първа любов. Обещава онзи август, който всеки от нас носи някъде в себе си, независимо дали е на четиринадесет или на четиридесет години. Само че Неда Антонова не е от писателите, които обичат да се плъзгат по повърхността на нещата. Тя използва любовта и лятото не като крайна цел, а като врата към далеч по-големите въпроси за самотата, за приятелството и за онзи трагичен избор, който все по-често правят някои млади хора, неспособни да се справят с предизвикателствата на един нов вид самота.

За учителката Цвета Дражева проблемният VII „б“ клас, който ѝ се е паднало да води тази година, е предизвикателство, не само защото това е класът, докарал колежката по физика до психиатрията. Тя обаче не е от вчера в професията и умее да обуздава стихиите, които тези едва стъпили в пубертета хлапета, представляват, защото знае, че със стихиите човек всъщност не бива да се бори. Може само да ги следва, докато се укротят след като са се влюбили и разлюбили поне веднъж, след като са се сблъскали за първи път с живота, който им се е паднал, и са разбрали, че него не могат да го върнат и заменят в магазина, само защото не им стои добре или им е тесен. Налага се да го живеят.

За някои обаче тази мисъл в някакъв момент става твърде непосилна.

Според Националния център по обществено здраве и анализи, в България средно по едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от тези опити завършват с трагичен край. За причините, които подтикват едно дете да посегне на живота си обаче, почти не се говори извън професионалните среди, ако не се броят слуховете и теориите, които мълвата неизменно ражда. Точно от тази стряскаща статистика тръгва Неда Антонова, за да създаде една трогателна и емоционална история за младостта, порастването, разочарованията и уроците, научавани само от собствените грешки.

Тя подхожда към темата деликатно, без назидание и без евтини морални уроци. Вместо да издава готови присъди, ни позволява да влезем в мислите на Мия и да видим света през нейните очи – тези на четиринадесетгодишно момиче с неравномерна походка, объркано до степен да превърне обикновените си ученически тревоги в истинска бездна.  Позволява ни да разберем как понякога една привидно малка болка може да стане огромна, когато човек няма с кого да я сподели, докато дори най-близките ти хора като че ли не забелязват нищо. Напомня, че зад всяко мълчаливо дете може да се крие цяла буря и че понякога една навреме протегната ръка е достатъчна, за да превърне края на нечия история в начало.

А къде точно се къса нишката между родителите и децата?

„Моят любовен август“ се опитва да даде поне някои от възможните отговори.

„Моят любовен август“ не демонизира младите хора. Не съди „младото поколение“ от името на „старите“ и „опитните“. Не ги представя като изгубени, не ги обвинява за грешките им и не ги разглежда отвисоко. Напротив. Напомня ни, че тези грешки са не просто нормални, а задължителни. Всички сме ги правили и нашите деца също трябва да ги направят. Разбира младежите и се опитва да помогне и на нас да започнем да ги разбираме. Да си спомним какво е да си на четиринадесет, натоварен с очакванията на възрастните, а всъщност все още дете. Да се чувстваш като изгубен на непозната гара и да не знаеш кой влак да хванеш за вкъщи. Да се опитваш да бъдеш зрял и разбиращ, почти възрастен, когато все още ти се иска да играеш с кучето на двора и баща ти все така да те щипва сутрин по връхчето на носа, докато ти казва „Обичам те!“.

В крайна сметка това е роман, който ни учи, че животът невинаги е лесен, но винаги си струва да бъде изживян. И че освен да учим децата си как „трябва“ да живеят, жизненоважно е да чуем и нещата, които те имат да ни казват. Защото понякога един спасен живот не започва с геройство. Започва с разговор, прегръдка и едно навреме казано: „До теб съм.“