Кажи ми три неща

Около две години след смъртта на майка си Джеси Холмс е изправена пред ново изпитание. Принудена е да напусне родния си Чикаго, за да се премести в безумно горещия Лос Анжелис, където баща ѝ е намерил нова любов. Всъщност баща ѝ не просто се е влюбил – той вече е женен за богатата вдовица Рейчъл, която е като излязла от някое класическо холивудско клише. Джеси няма думата. Все още само на шестнайсет години, тя е принудена да започне живота си отначало в дом, в който се чувства като гост.

Само че да започнеш отначало никога не е лесно, особено пък на шестнайсет.

На пръв поглед романът „Кажи ми три неща“ на писателката Джули Бъксбаум е типичната тийнейджърска история за проблемите на подрастващите в съвременното консуматорско общество. За училищния тормоз, първите влюбвания, първите несигурни стъпки в света на възрастните, когато все още се страхуваме да пуснем ръката на детството.

„Кажи ми три неща“ обаче е много повече. Той е история за хората, които са изгубили някого и се чувстват виновни, че животът им продължава. За това колко е трудно да приемеш, че новото не означава непременно предателство към старото.

Да, също и за това, че понякога се влюбваш в някого още преди да си го видял. Ей така, на риск, пък каквото ще да става! И за това няма възраст, но на шестнайсет си е като игра на руска рулетка.

В Лос Анжелис Джеси не намира нищо познато. Ами че там дори храната е различна! Вместо нейните любими сладкиши и въглехидрати например, наоколо сякаш всички се хранят единствено със салати, смутита и чуждо самочувствие. Новото ѝ частно училище е свят на привилегировани богаташки наследници, свикнали да получават от живота всичко наготово. Нещо повече – те са убедени, че го заслужават. Всички сякаш са абонирани за доживотен успех, блясък и щастие под лъчите на калифорнийското слънце. Джеси сякаш по подразбиране няма никакъв шанс.

Именно тогава в електронната ѝ поща се появява Някой Никойски. Той е забелязал Джеси и проблемите ѝ и иска да ѝ помогне да се ориентира в училищната джунгла. Има само едно условие – да не разкрива самоличността си. И Джеси решава да поеме риска да се довери на непознатия. Колко по-зле може да стане!

Чатовете между двамата много бързо се превръщат в единственото тихо пристанище за нея след поредната битка за оцеляване в гимназията. Всъщност именно съобщенията, които си разменят, разказват голяма част от историята. Може би не съвсем оригинален похват, но в „Кажи ми три неща“ той наистина работи по най-добрия възможен начин.

Наред със съмненията около преместването и необходимостта да свиква с едно напълно ново и всъщност доста враждебно място, Джеси все пак през цялото време има един неизменен спътник. Скръбта. Скръбта остава с нея като постоянна точка на размисъл, болка и растеж и това не е случайно. В бележка в края на книгата авторката на романа признава, че всичко е много лично за нея, защото самата тя е изгубила майка си на 14-годишна възраст. Вероятно това е и причината скръбта в романа „Кажи ми три неща“ – на Джеси, на баща ѝ и на новата ѝ мащеха и доведен брат – да е описана така последователно и правдоподобно.

В този смисъл, „Кажи ми три неща“ е роман и за различните лица на същата тази скръб. Джеси страда шумно в мислите си, но рядко показва болката си на другите. Баща ѝ също се опитва да продължи напред, стискайки зъби и борейки се сам със себе си. Новата му съпруга Рейчъл предпочита да подрежда живота си така, сякаш редът може да предпази всички от нова загуба. Тео – доведеният брат на Джеси – е надянал маската на остроумен шоумен, а малко странният Итън, около когото човек не може да бъде сигурен в нищо, е избрал просто да се затвори в себе си.

Но, както често става в живота за щастие, в комплект с мъката, я има и връзката с другите. Може би въпреки нея, а може би понякога и именно заради нея. Освен за тъгата и празнотата след загубата на близък човек, романът „Кажи ми три неща“ разказва и историята на едно момиче, което се бори да намери място, на което да принадлежи. Отново! Не само защото животът в Лос Анжелис е драстично различен от този в Чикаго. Джеси е изгубила не само дома си. Заедно с майка си и единствения дом, който е имала до този момент, тя е изгубила всичко познато. Изгубила е вай-добрата си приятелка, съучениците си, познатата среда, ежедневните си навици и малките неща, които доскоро са ѝ давали сигурност.

Време е Джеси да разбере, че домът далеч не е само мястото, където си роден, нито къщата, в която си израснал. Понякога домът е там, където са се събрали хора, изгубили нещо също като теб и все пак останали заедно. И готови да те приемат.

И ако и ние като Джеси и Някой Никойски трябва да кажем три неща за романа, то нека са следните:

1)           Това е роман за любовта, която понякога започва преди първия поглед. Например от първото съобщение в чата.

2)           Това е роман за скръбта, която не изчезва, но с времето престава да заема цялото пространство.

3)           Това е роман за надеждата, че дори когато животът ни принуди да започнем отначало, някъде по пътя можем отново да намерим своите хора.