Пожелай си нещо

Луси Харт не е героиня, която ще спаси света. Та тя дори себе си сякаш не успява да спаси след провалената си връзка със самовлюбения писател Шон Париш. Въпреки това не се страхува да мечтае, пожелавайки си да спаси едно дете. А да спасяваш някого, когато самият ти имаш нужда от спасяване, си е трудна работа. Може би дори невъзможна, ако се вярва на околните, които един след друг ѝ повтарят, че няма шанс.

Когато обаче ексцентричният писател Джак Мастърсън – човекът, чиито детски книжки за Острова на часовника са спасили някога детството на Луси – обявява странно състезание, надеждата внезапно изгрява. Едно необичайно състезание на истинския Остров на часовника може би е отговора на всички молби на Луси, защото тя помни, че желанията се сбъдват само на смелите деца, които се осмеляват да се изправят срещу страховете си. Само трябва да реши няколко загадки преди другите участници. А Луси знае, че най-опасни не са загадките – най-опасни са желанията. Днес тя трябва да е по-смела отвсякога в името на детето, което обича с цялото си сърце.

Представете си, че Роалд Дал, Фредрик Бакман и Питър Пан се срещат на един остров, решават да си организират литературно състезание, а междувременно да поговорят за самотата, семейството и надеждата. Би се получило нещо много близко до романа „Пожелай си нещо“ на писателката Мег Шейфър.

Разказвайки за Острова на часовника и неговия загадъчен, малко шантав създател, Мег Шейфър умело балансира между приказното и болезнено реалното. Под пластовете магия се крият теми като изоставянето, приемното родителство, вината, травмата и онова отчаяно човешко желание някой най-сетне да ти каже: „Можеш да го направиш. Вярвам в теб.“

Романът не разказва за хора, които не се страхуват, а за хора, които вършат нужните неща, докато ги е страх. За възрастни, които носят белезите от детството си като невидим товар и въпреки това продължават да обичат, да се надяват, да вярват. Защото понякога смелостта няма нищо общо с липсата на страх – понякога е просто решението да направиш още една крачка, въпреки него.

Разбира се, старият Джак Мастърсън е просто очарователен. От онзи тип литературни вълшебници, които биха накарали и Уили Уонка да си води бележки. Ексцентричен, странен, понякога досаден, понякога мъдър, той е от героите, които непрекъснато те карат да се чудиш дали са гении, луди… или просто хора, които отказват да пораснат докрай. И разполагат с достатъчно пари, за да могат да си го позволят. Вероятно от всичко по малко.

Ако сте от читателите, които държат на безупречната логика и юридическата достоверност във всяка ситуация, вероятно ще повдигнете вежди на няколко места. Но това е все едно да се сърдите на „Алиса в Страната на чудесата“, че не спазва законите на логиката. Има истории, в които логиката е в пълната липса на такава. „Пожелай си нещо“ също не държи да бъде реалистична. Тя иска да е приказка за възрастни, които все още вярват в чудеса. И в Островът на часовника.

Може би най-красивото послание на „Пожелай си нещо“ е, че историите никога не са просто измислица. Те са спасителни въжета, хвърлени към хора, които понякога дори не подозират, че се давят. Една книга, особено пък детска, няма да плати сметките ви (е, освен ако не сте Джоан Роулинг предполагам), няма да поправи счупеното детство, няма да върне изгубените хора… Но понякога има силата да направи нещо не по-малко важно – да вдъхне сили да дочакате утрото.

Книгата на Мег Шейфър е за всички, които някога са намирали убежище между кориците на книгите. За търсачите на чудеса и вярващите в приказките. За не съвсем порасналите възрастни, които се чудят дали не трябва да се срамуват от това, което са. Ами не, не трябва да се срамуват.

„Пожелай си нещо“ не е роман, който ще ви научи как да сбъдвате желанията си, но ще ви напомни защо никога не трябва да спирате да си ги пожелавате. А това понякога е много по-важно. И ако след последната страница ви се прииска да си пожелаете нещо… не казвайте, че не сте били предупредени! Съществува огромен риск след като прочетете „Пожелай си нещо“, известно време да се оглеждате за необичайно големи часовници, загадъчни писатели, гарван, който се мисли за принц, и за чудеса, които изглеждат като нещо съвсем обикновено.