Сред вечните ледове на пермафроста нещо все още е живо и дебне

 

През 2020 г. едно сравнително ново явление за българския литературен пазар доби популярност благодарение на младия писател Васил Попов. Тогава една от най-големите стрийминг компании за аудио и електрони книги обяви конкурс за пилотен епизод на аудиосериал и финалистът в конкурса беше идеята на Васил Попов за хоръра „Мамник“. Базиран върху мотиви от българския фолклор, „Мамник“ бележи пълен успех, а малко по-късно се появява и книга по аудиосериала. И, естествено, нямаше как да остане изолирано явление, така че през 2023 г. съвсем логично се стигна и до появата на втория сериал и роман на Васил Попов – „Пермафрост“, за който ще поговорим днес.

Както се очаква, и „Пермафрост“ е хорър, който подобно на филм на великия Хичкок държи читателя в напрежение от самото начало до последните страници. Оказва се, че официалната наука много добре се вписва в една история на ужасите с елементи на фентъзи.

От него обаче, докато ви побиват ледени тръпки от ужас, ще научите и много за природата на Антарктида, за ледниците, пингвините, климата, хидрологията. Може би сте чували, че това е най-слабо познатия континент, което поражда и редица теории, в това число такива, според които той е истински портал към други, непознати светове. Защо например голяма част от хората, които отиват там, казват, че са сънували свои починали близки?... Ще научите освен това за живота на полярните изследователи, за миналото на Земята и евентуалното ѝ бъдеще може би, защото Антарктида крие много отговори, замръзнали дълбоко под ледовете ѝ преди хиляди години, но все още живи.

А днес ледовете се пропукват и понякога дори кървят.

Един от главните герои е геологът Кузман Стоев, който тръгва към ледения континент в търсене на обяснение за изчезването на своя брат близнак Андрей. По пътя намира обаче екзотичната Нереа Калдерон – капитан на кораба „Карпух“, с който трябва да се придвижи до земята на вечния лед и потомка на древните племена яган и селкнам. Наследила и кръвта им, и вярата им, колкото и да не ѝ се иска да си го признае понякога, особено що се отнася до вярата, Нереа и нейният „Карпух“ се оказват единствения вариант на Кузман да достигне до Антарктида. Там вече е сестра му Ралица, която е част от екипа български полярници в базата „Св. Климент Охридски“. Тя търси пингвини. Намира обаче загадка след загадка и това нямаше да е проблем, ако загадките на Антарктида не убиваха. А тези, на които Ралица и останалите от екипа се натъкват по земя, лед и вода, убиват и то по ужасяващ начин, какъвто човешкият ум не може да проумее и приеме, още по-малко пък да спре.

Романът „Пермафрост“ е чудесна причина да се замислим – къде точно свършва свръхестественото и необяснимото и започва науката? Възможно ли е да са различни проявления на едно и също? Не е ли била съвсем доскоро магия същата тази наука, която днес децата ни изучават в часовете по биология, химия и физика?

Също така можем да се запитаме дали е възможно и как точно българският фолклор да намери допирни точки с този на племената от Огнена земя, а и с този на други народи, отдалечени на хиляди километри един от друг понякога, но наследили странно подобни ритуали и легенди. И къде във всичко това е мястото на науката.

Васил Попов обича да представя себе просто като еколог по образование, без да навлиза в подробности. Както знаем обаче, дяволът е в подробностите, а те разказват, че авторът на най-нашумелите съвременни български хоръри в продължение на няколко години е част от екипа на National Geographic, където негови снимки са основна част от проекта Explore Bulgaria, а тези негови знания и умения намират своето място в произведенията му.

Той обаче не се занимава само с екология – Васил Попов е и сценарист, и писател, при това писател, който определено умее да печели читатели. Автор е на три книги, по две от които има и аудиосериали.

На кого не му се е искало поне веднъж да се изгуби нарочно?

 

Има особено очарование в малките места. „Там, където никой не спира“, както казва младият режисьор Крис Захариев в самото начало на филма си „Да се изгубиш нарочно“. Където са останали десет баби и общо взето дори Господ сякаш не се сеща да погледне нататък. Затова в последното си лято като тийнейджър той и двама негови приятели – бъдещият оператор и парамедик Атанас Шипков и бъдещият актьор Ясен Атанасов – решават, че преди да се превърнат във вечно заети възрастни, като за последно ще се изгубят в България и най-забутаните ѝ кътчета. Онази България, за която не са чували, защото почти никой не знае. Ще се изгубят нарочно! Защото България го заслужава. И те я заслужват. Трябва само да се срещнат, а това няма как да се случи по строен план и на оживено място.

Разбира се, няма как да се изгубиш с влак или автобус, със самолет пък съвсем. Трябва ти автомобил! По възможност такъв, който няма да ти е жал също да изгубиш, не само защото и без това пари за нещо по-ново няма. Така че защо пък да не е една синя лада, навършила пълнолетие още преди демокрацията у нас? Или бяла.

„Да се изгубиш нарочно“ е един от най-свежите проекти в интернет в България през последните години. Започнал като идея за видео пътепис, той скоро се превръща в истински филм, а по-късно и в книга. Всъщност в нещо повече. Превръща се в нещо като фотоалбум, дневник, пътепис, обяснение в любов към България, която е встрани от туристическите маршрути, от големите пътни артерии, от бързеите на съвремието. Превръща се в приключение колкото за тялото, още повече за ума и сърцето.

Той е дързък, наивен и смел точно като младеж, който току-що е взел решение да тръгне нанякъде. Накъде? Няма значение, естествено – важното е да се върви. С кого? Ето това вече е от значение. Такива пътувания не можеш да ги започнеш с когото и да е. Трябва да е някой от твоята кръвна група. Някой, който говори на твоя език, диша в твоя ритъм. Грабвате няколко чифта чорапи, бельо, дънки и тениска и скачате в старата небесносиня лада. После в бялата. После и в старото татково БМВ. И имате само няколко прости правила за спазване:

-              никакви GPS-и

-              никакви хотели

-              никакви магистрали

-              никакви градове, ако е възможно

Звучи по-трудно, отколкото се оказва. Всъщност най-трудното е да се осмелиш. А да се осмелиш на нещо подобно в технологичния ХХI век си иска особен вид кураж, присъщ само на младите не толкова по години, колкото по дух, които все още не са се превърнали в свръхнатоварени „нехора“, тоест възрастни.

Когато започнеш да спазваш трите простички правила на Крис, Ясен и Стас, вече става не просто лесно, а истинско удоволствие да се изгубиш „нарочно“. Както се досещате, по време на това тяхно пътуване всичко, което може да се обърка, се обърква. Иначе за какво би им било!

Можеш например да се изгубиш по улиците на село, в което е невъзможно да се изгубиш, за да срещнеш един гостоприемен пчелар и да опиташ от едно истинско национално богатство – розови домати, току-що откъснати от двора на деветдесетгодишната му баба. Можеш да заспиш под звуците на щурците и да се събудиш под тези на стадо овце. Да се научиш да доиш крава. Да си изгубиш предния зъб дни преди изпита в НАТФИЗ. Да разбереш, че си потомък на най-добрия футболист на село Карапелит. Да спиш в къщите на непознати баби или под звездите, докато затискаш с раницата си палатката да не отлети с вятъра.

Е, можеш и да разбираш колко капризна може да е една стара кола. Тоест това със сигурност ще го разбереш на едно такова пътешествие. Абе накратко, както и да си го представяте, няма да е така.

Крис Захариев е познат на интернет обществото благодарение на влоговете си и канала си в YouTube. Със своите над 75 000 последователи той е едно от най-разпознаваемите и интересни лица на младите хора у нас. През 2018 г. БНР и БНТ му връчват престижната награда „Будител на годината“ именно за уеб сериала „Да се изгубиш нарочно“, а през следващата – 2019 г. – получава и приза „Най-изявена млада личност в България“. Младежите, пък и техните родители, обичат да надничат в живота му, защото там винаги нещо се случва. А ако нищо не се случва, Крис просто взема нещата в свои ръце.

"Писмо до сестра ми" - неочаквано добра комбинация между Мария Пеева и Люси Рикспуун

 

Двете сестри Радост и Лора са разделени от половината свят, подобно на двете авторки на романа „Писмо до сестра ми“. Мария Пеева може би вече познавате – ако не под това име, то със сигурност под псевдонима, с който стана популярна – „Мама Нинджа“. Другата авторка на романа е Люси Рикспун – доктор по клинична психология, потърсила късмета си отвъд океана още преди години, където днес работи като терапевт с деца във високофункционалната част на аутистичния спектър. Двете се запознават онлайн и в крайна сметка от това познанство се ражда и една топла, емоционална история, а именно романът „Писмо до сестра ми“.

 „Писмо до сестра ми” е вдъхновен от реалната кореспонденция, водена между Мария и Люси. Много ясно, в двете главни героини на романа има много от двете авторки. Неслучайно Лора е психолог и живее в Америка, а за Радост Мария казва, че това е тя, но в някой друг живот и при други обстоятелства. При друг късмет. Всъщност не сме ли всички ние Радост, която понякога мъничко завижда на Лора за свободата, чувства се пленница на ежедневието си, страхува се, че е изгубила способността си да се радва, да мечтае, да пожелае страстно нещо или някого?

И подобно на двете сестри, всички сме се съмнявали понякога в изборите, които правим, имали сме или имаме проблеми във взаимоотношенията с близките си, налагало се е да вземаме решения, за които не се чувстваме готови. Чувствали сме се притиснати, разочаровани, може би дори гневни на обстоятелствата, след което се е налагало да събираме парчетата от себе си, за да продължим, просто защото няма друг начин.

Съдбата на Радост и Лора, колкото е различна, толкова е и еднаква. Всяка от тях прави своите грешки, опитвайки се да се справи с проблемите си. А покрай техните съдби, докато четем романа, няма как да не се замислим и ние за хората, с които сме се обвързали и които сме избрали да обичаме. Защо точно тях? Дали ги обичаме достатъчно, въпреки недостатъците и несъвършенствата им, или не сме в състояние да се примирим с тях? Дали борбата да ги обичаме въпреки всичко не е обречена на неуспех? И дали, докато се опитваме да ги променим и се борим за тях, всъщност не ни остава време да водим собствените си битки, които няма кой да проведе вместо нас, защото сме се нагърбили с твърде много отговорности?

„Писмо до сестра ми” показва колко важно е да се говори. Може би дори да се крещи понякога, но да се говори, за да не се натрупват гняв, разочарование, неудовлетворение и умора. Но Радост и Лора имат и други мисии в тази история. Всяка една от тях носи своите уроци, които да предаде. Радост трябва да ни научи на търпение, но и на повече самочувствие – чисто женско, може би малко суетно, момичешко самочувствие. Да не забравяме, че макар и съпруги, майки, домакини, си оставаме жени. Лора пък ще ни научи, че да си емигрант не е това, което си представяме обикновено, но също и че психологията вече трябва да има много по-голяма роля в живота ни, защото българинът като цяло все още не е особено отворен за тази наука и за принципите ѝ, страхува се като че ли от нея и от онова, което може да изрови от душата му. Познаването на психологията понякога може да е от жизнено важно значение, докато непознаването и криенето на проблемите, защото „какво ще кажат хората”, могат да са последния пирон в ковчега на близостта и любовта.

Романът „Писмо до сестра ми” е в основата си една семейна драма, която може да се окаже и нашата и която може би именно заради психологията в крайна сметка бива преодоляна без трагични последици. Разказва за семейство, в което има от всичко по малко. Двете сестри и хората в живота им, въпреки всичко, се обичат, макар и по странен начин. Имат си и своите тайни, които подлагат на изпитание тази обич. Не е точно любовен роман, въпреки че има и много любов. Всъщност има най-вече любов, макар и насила понякога. Любов въпреки, а не любов защото.

Когато го прочетете, резултатът може да ви изненада. „Писмо до сестра ми” може само да остави една топла следа у вас, но може и да ви накара да се обадите на родителите си или да поговорите с брат си, сестра си… Да прегърнете детето си. Да пофантазирате за гореща афера с темпераментен италианец. Да се видите в ролята на преуспяващ, но самотен емигрант на другия край на света. Или дори най-накрая да проведете отдавна отлаган разговор с някой обичан човек, за да си кажете нещата, пропукали близостта помежду ви. Или просто да отидете при психолог. Защо пък не?...

Къде сме ние според радиожурналиста Петър Пунчев?

 

Животът на радиожурналиста Петър Пунчев е всичко друго, но не и скучен, което става ясно още от първите страници на книгата му „Вие сте тук“, излязла от печат през 2021 г. Свикнали сме да го свързваме с предаването „Нощен Хоризонт“, на което е един от основателите, но той има неимоверно повече истории за разказване от онези, които сме чували в ефира. Обикалял е София в боклукчийски камион, предизвиквал е дипломатически скандал в Сирия, живял е цели три седмици с Владимир Висоцки, снимал се е с котка, в която вярва, че е превъплътен духът на Уинстън Чърчил, разговарял е със Стинг за детството му, срещал се е с куп други велики личности. И това далеч не е всичко, събрано в книгата му „Вие сте тук”.

Самият той признава, че не познава в дълбочина литературните жанрове, поради което и успява да пише много леко, почти без чернови. Но това не само че не вреди на книгата, то я превръща в едно удивително леко четиво, през което погледът буквално препуска. И в същото време повествованието е наситено с истории, спомени, впечатления, нерядко и със сложни литературни похвати, които обаче идват някак на място и естествено, без да са умишлено търсени, без да внушават на читателя усещане за неговата собствена посредственост. Петър Пунчев пише искрено и това е може би най-ценното в книгата му.

В нея има от всичко по малко. Тя се състои от тридесет и четири самостоятелни монографични очерка. Има елементи на пътепис, на есе, на разказ, на публицистичен коментар, на беседа, на портретни ескизи на всички онези пъстри и уникални личности, на изключителните таланти, с които авторът се е срещал през годините. Книгата обхваща период от половин век, който период е набразден със събития и обрати, появили са се таланти, които ще оставят незаличими следи дори в идните столетия. Под формата на разкази за реални истории авторът всъщност прави една впечатляваща обиколка през съдби, личности и дестинации от почти всички континенти. Събира в едно вълнуващи пътувания, горещи точки от обществения и политическия живот, културни събития, лични изповеди.

В книгата си той разказва за част от многобройните си срещи с известни хора в държавите в които е бил, а те са вече около 80. Разказва за пъстрото си детство в Сирия, където работи майка му, а той учи в училището, в което малко по-късно учи и сегашния президент на Сирия Башар Асад, и за юношеството си в бившия Съветски съюз. Две държави с динамична и далеч не лека съдба през годините. За живота си на улица „Гогол” в София. За революцията в Румъния и войната в Грузия. За студентските бунтове в бивша Югославия. Минава през Сенегал, Украйна, Полша, през златния остров Чипингу, през Франция, Унгария, Узбекистан, Япония и други държави. И, разбира се, разказва за България – от 1960 година, та до днес.

Във „Вие сте тук” си дават среща Мая Плисецкая, Владимир Висоцки, Борис Елцин, Стинг, Николай Гяуров, Андрий Шевченко, Мистер Сенко, принц Чарлз, Джани Моранди, Юрий Любимов, Ерньо Рубик, Георги Аспарухов – Гунди, вечният номер едно Георги Найденов, легендарния футболен радиокоментатор Митко Чуков… Наблюдателен и проницателен, Петър Пунчев е успял да направи от своите срещи книга, в която си дават среща изкуството, историята, политиката, спорта, литературата, географията, фотографията и всичко това – поднесено по един лек и увлекателен начин, който кара читателя да не може да остави книгата. Наред с онези, които все още можем да наречем свои съвременници, в нея си дават среща и редица личности от не толкова близкото вече минало като Кемал Ататюрк, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков и Лейди Странгфорд, оставили дълбоки следи в родовата памет на автора и в националната ни история.

Във „Вие сте тук” става дума и за приятелството. За съпричастността. За несправедливостта. За порастването. За осъзнаването. В нея Петър Пунчев говори за опита си с медиите и с хората. Това е книга за неговите страсти и емоции, както самият той казва, а поуката е простичка, макар и понякога трудна за следване: не се отказвайте от мечтите си! Бъдете на точните места с точните хора и не недоволствайте без причина!

Става дума и за неговите два рода, което я прави и до голяма степен автобиографична. Единият род се появява още в началото на книгата, другият – в края, а между тях е историята на България, на отделни градове като родния му Велинград и Батак. За книгата си той казва, че я е събирал цял живот, а я е написал за три месеца. Приключва я навръх 61-ия си рожден ден и споделя, че това е книга за отправните точки в живота му.

„Светът стана клокочещ казан, от който трудно ще излезем читави”, казва той в едно свое интервю още през 2015 година. И последвалите събития само потвърждават думите му.

Арабската тъга на медицинската сестра Мариана Василева

 

Романът „Арабска тъга” на видинчанката Мариана Василева връща читателя към една поредица от събития, отразили се противоречиво не само върху политическия и обществен живот в България, но и в световен мащаб. От друга страна тези събития белязаха не една и две чисто човешки, лични съдби, а за това не е ставало дума много често извън историите на основните действащи лица в станалото тогава. Става дума за прословутия Либийски процес срещу нашите медицински сестри. Една страница от съвременната ни история, която беляза завинаги не само медицинските сестри, замесени в скандала, но и хиляди други, чиито имена не знаем, но те са били там и са усетили пряко отзвука на станалото върху себе си.

Главната героиня на романа попада в Либия именно по времето, когато избухва т.нар. СПИН-скандал и това я превръща в заложник на ставащото. Тя се озовава в ситуация, в която животът и съдбата ѝ са в ръцете на либийския Аллах и на хора, с които сякаш принадлежат на две различни Вселени.

В предговора към книгата редакторът Румяна Пелова отбелязва, че историята, която ще прочетем, е истинска, само името на героинята е променено, но то не е и толкова важно, защото от първите страници става ясно, че това може да е всеки от нас. Страховете на главната героиня са всъщност нашите ежедневни страхове. Работата, близките, парите, които никога не достигат, колкото и да ги планираш и разпределяш, притесненията, терзанията, неудовлетвореността, скритите малки тайни, с които не искаме да тревожим онези, които обичаме, а в същото време самите ние не намираме начин да се справим с тях, усещането за бавно задушаване, за потъване, за безнадеждност и липса на изход, за пропадане… Желанието да избягаш поне за малко…

И в желанието си да избяга от всичко това, една жена взема импулсивно решение – да замине за Либия, откъдето да осигури семейството си. Въпреки разкъсващата мъка при мисълта да е далеч от децата си, въпреки тъгата, че трябва да остави тук родителите си и съпруга си… Въпреки всичко това, тя тръгва с надежда. С наивното очакване за арабска приказка, екзотика, приключение, успех…

Тръгва, за да се озове сама в една враждебна страна насред ужасяващ дипломатически скандал, в който никой не знае как да реагира. Мариана Василева прекрасно е пресъздала настроенията от онзи момент, гневът на хората от бездействието на упълномощените за преговори лица, презрението към призивите за тиха дипломация на принципа „преклонена главица сабя не я сече”, които в последствие така или иначе претърпяха тотален провал, ужаса на онези наши сънародници, озовали се в капан насред враждебна страна с напълно чужда култура, копнееща за кръвнина и манипулирана от религиозни и политически водачи, сред ширеща се неграмотност, фанатизъм и невежество, сред безумни практики и непонятни традиции.

Либия е мюсюлманска страна. Хората там изповядват исляма, а думата „ислям” означава „примирение с волята на Господ, на Аллах”. В романа на Мариана Василева привидно има много примирение – както с волята на Господ, така и с волята на хора, които налагат собствената си воля от името на Господ. Историята е изпълнена с моменти, в които главната героиня е принудена да се примирява с хора и събития по-силни от нея. Но когато се вгледа човек по-дълбоко, вижда, че всъщност примирение няма. Има търпение и тиха, но непоколебима воля – да изчакаш, да издържиш и да използваш събитията в своя полза, в своя защита. Има приспособяване в името на оцеляването, в името на съхранението на човека като такъв в условия, които сякаш целят да унищожат всичко човешко. Когато си поставен в подобна ситуация, от жизнено важно значение е да има за какво да се бориш. А героинята в тази история има такова и това е семейството. Нейното право на щастие.

„Арабска тъга” е роман за сблъсък. Сблъсък на култури, на морални ценности, на светогледи. Сблъсък на светове, които от векове се опитват да балансират някъде между взаимната поносимост и взаимното отричане. Сблъсък между Запада и Изтока, но не като географски понятия, а като религия, норми, ценности, приоритети. Сблъсък, в който няма печеливши, а жертвите са милиони и те са именно хората като героинята от романа. Те са и от двете страни. Хора, впримчени в хватката на религиозни и политически водачи, преследващи своите си цели, амбиции и желания, но облечени в достатъчно власт, за да могат да си играят със съдбите на цели народи като в марионетна пиеса.

Големият английски белетрист Съмърсет Моъм казва „Можеш да направиш всичко на този свят, стига да си готов за последствията.” А героинята в романа на Мариана Василева очевидно е готова, макар самата тя като че ли в нито един миг да не се чувства така. И вероятно точно по това всеки от нас може да открие прилика с нея. Защото никой не е наясно колко готов е всъщност за последствията от собствените си решения.

„Дин Ден“ от Иво Георгиев – роман за детството, но не за деца

 

БНР Радио Видин

Дин Ден е едно момченце, което ужасно много обича да разказва приказки, но обича и да ги слуша. Затова често обича да казва „хайде пак дин ден…“. Какво да се прави! Когато си малък, някои думи са ужасно непокорни, а пък други са твърде скучни и се налага да ги обърнеш, за да станат по-забавни. И така, това е историята на едно дете, но книгата е всичко друго, освен детска. Тя звучи с езика на пет-шестгодишните, светът е пречупен през очите на пет-шестгодишните, но те говорят на нас, възрастните.

Романът „Дин Ден“ на Иво Георгиев е роман за детството, но не е за деца, макар че и най-малките биха го разбрали. Просто те биха го разбрали по друг начин и може би в известен смисъл ще е по-добрия и по-точния. Езикът е детски, напълно изчистен от безкрайното и излишно дърдорене на възрастните. Детското съзнание, което все още не е засилило до крайност контраста между черно и бяло, не е забравило да вижда всички цветове и нюанси, да чува онова, което възрастните вече не могат, не искат или просто не знаят как, е способно да дава отговори, които възрастните така и не намират. Намира и решения понякога, които може да включват и малко магия. Разбира се, то не успява да проумее защо светът понякога е така несправедлив, особено към жабчетата, защо някои майки все не идват без да са зли мащехи като онези от приказките и на кого всъщност е нужно разделянето на отбори в този живот. Въпроси, на които и ние възрастните нямаме отговори, но за разлика от децата, имаме цялата вина.

Главният герой Дин Ден понякога ни разказва приказки, които често пъти почти веднага забравя, та после се налага да ги измисля отначало. Всъщност разказва ги на другите деца, по-рядко на възрастните, в опитите си да им обясни поне малко света и живота, които изследва с невинността и любопитството, присъщи на крехката му възраст. През останалото време разказва по своя си детски начин за живота на децата без родители, настанени в едно специализирано заведение. Но от самото начало читателят остава с впечатлението, че нещо не е съвсем наред. Може би не с децата – с тях винаги всичко е наред, дори и с Аз съм Тути, за когото всички мислят, че не е наред, – но с възрастните, „майчиците“, както Дин Ден и останалите деца ги наричат. „Майчиците“, които много мразят да бъдат наричани така, а настояват, че са „госпожа Рут“, „госпожа Дора“, госпожа Джулева“.

А междувременно заедно с Дин Ден търсим отговори на въпроси като кой и защо е измислил тъжнотията, къде и защо недостигът е най-голям, доброто или злото е по-силно, защото отговорът май не е много ясен, още по-малко пък категоричен… Опитваме се да разберем и кои са героите и кои злодеите, но май и там няма особена яснота, а това е много объркващо, съгласете се.

Дин Ден е от групата на жабчетата в детска градина, която обаче е малко по-особена както казахме, не защото се намира извън града, а защото в нея са настанени само дечица, по една или друга причина останали без родители. На пръв поглед това е едно от познатите ни заведения от този тип. Децата са разделени на две групи-отбори – жабчета и лисичета. И уж са еднакви, но май не съвсем, защото някак си лисичетата все излизат по-умни, винаги печелят в игрите, получават по-хубавите и по-нови играчки, учат английски понякога и спят в стая с прозорци. Или както казват „майчиците“, „Дядо Боже ги е направил с по-добрия конструктор“. Иначе всички заедно учат разни неща, играят, карат се, сдобряват се, сприятеляват се, сърдят се, къпят се всеки седмък, слушат майчица Джулева докато чете приказки или майчицата с килограмите и кордьона, която свири и пее песнички, освен когато някоя муха се завърти покрай нея, пеят и те, рецитират, фантазират, мечтаят… радват се на умрялата мишка в двора и на крилцата на мухите, а от време на време дори мислят за бъдещето на света.

Те са съвсем обикновени деца, които все още имат своите родители в мислите и мечтите си, не са се отказали да ги чакат и да вярват в тях, обаждат им се по телефони-камъчета, докато играят в двора, измислят си братчета и сестри, баби и дядовци, рисуват ги, учат песнички, които да им пеят. Майките им със сигурност ще дойдат, но след известно време. Няма начин да не дойдат! Ето, Мемо например наистина има дори дядо с голям корем и кларинет, който свири по сватби със своя оркестър и понякога идва да го посети, макар „майчиците“ много да се сърдят. Тогава целият оркестър свири пред детската градина питатлимедейзората, за да чуе Мемо, че дядо му е дошъл. Техните детски умове не са способни да допуснат, че са изоставени завинаги, че родните им майки няма да дойдат да ги вземат от детската градина и че няма кого да чакат. Те не разбират изоставянето. Самите те не биха изоставили мама, освен ако не е от ония лошите мащехи, като в приказките, естествено, значи и тя не би ги изоставила, нали така? Просто и ясно. Единственото неясно все така си остава онова странно и страховито нещо, което госпожа Рут и Очилатата госпожа наричат „научен експеримент“. Възрастните много обичат да използват сложни думи, които никой не разбира!

В романа има и един по-особен герой обаче, когото Дин Ден често споменава, и това е музиката. Неслучайно основна съставка от магията, която той и Лекса тайно трябва да забъркат, за да се превърнат в лисичета и да станат умни, са три косъма от музикант. Магията, дето Алекс или Лекса веднъж я беше видял в оня свой вълшебен сън. Тя е отговорът на всички въпроси, решението на проблемите, единственият начин светът и по-специално „майчиците“ да станат по-добри към децата от групата на жабчетата. Защото музиката по принцип си е магия – една от най-големите и красиви магии в света и на децата, и на възрастните. Неслучайно и на корицата на книгата е нарисувано дете, което държи акордеон. Същият онзи, на когото да натиснеш един клавиш е като да повдигнеш слон.

Безкомпромисен, дързък и прям по детски, романът носи неосъзнатия бунт на детето срещу вечно намусените и претендиращи, че всичко знаят възрастни. Това е онази особена мъдрост, присъща на необременения детски ум, която с порастването губим, когато спираме и да задаваме въпроси. Дин Ден обаче все още не я е изгубил, въпреки че светът на възрастните го озадачава, понякога плаши, друг път просто му се струва излишно сложен, за неща, на които децата имат простички и лесни обяснения и решения. И въпреки че майка му все така не идва и не идва. Може би е заминала за Индия, а Индия май е много далеч. Дано само не е забравила, че детето ѝ я чака като всички останали, за да започне своята най-хубава приказка с „Един ден…“!

Камино - Пътят на завръщането и Тихомир Иванов, който върви по него

 

Тихомир Иванов е един млад човек, който решава, че има нужда да извърви пътя на пилигримите, известен като пътя Камино, за да предизвика сам себе си – физически, но най-вече духовно. За да се освободи от огорчението и усещането за неразбиране, да потърси отговори на въпроси, които са се натрупали в него. И те не са само въпросите, които още в началото на пътуването си задава на другите пилигрими: Как се казваш? Кой си? Откъде си? Те са въпроси, които всеки млад човек като него би трябвало да си зададе. Има и отговори, но всеки от тях като че ли води към нов въпрос. И така би трябвало да бъде, когато човек се стреми да усъвършенства себе си. Пътят Камино отдавна вече не е просто път към бога, а е път с много спирки, много уроци, много неща за откриване.

За да поеме по пътя на пилигримите Тихомир си има своите причини. На онзи етап животът му е поднесъл редица твърде сурови разочарования и незаслужени удари. Тръгва през 2013 г., в петък, 13-и, без да е наясно какво точно е Камино. Знае само, че това е духовен път, на който се случват прекрасни неща и от които има нужда в онзи момент, а решението за приемането на това предизвикателство идва само половин час след една среща в катедралата Сантяго де Компостела. Понякога важните решения се вземат именно така – внезапно, необмислено, инстинктивно, на петък 13-и.

„Някога по този път хората са тръгвали в търсене на божественото, днес извървяват разстоянието в търсене на себе си“, казва Тихомир.

Той извървява т.нар. френски маршрут, който е около 800 километра и започва от френско-испанската граница, в селцето Сен Жан Пие-дьо-Пор. Но километрите, които трябва да изминеш, често пъти са по-лесната част в сравнение с духовния път, който трябва да бъде извървян. Целта е някъде там по пътя да настигнеш себе си или да изостанеш, за да дочакаш онази част от теб, която упорито отказва да се съобрази с лудешката динамика на съвременния свят и има нужда просто да се слее с безкрая, да се спре, за да чуе по-добре зова на вселената, на която въобще не ѝ пука за житейските планове на една прашинка. Тя си има свои.

И макар да има възможност да си спести поне част от преходите, Тихомир избира да извърви пеш целия маршрут, колкото и да е трудно. На Камино всяка стъпка е важна. Срещите си с други поклонници, преживяванията си в духовен план, размислите и откритията си, страховете си и тяхното преодоляване той събира в тази книга, която вероятно всеки трябва поне да прелисти. Събира грешките и успехите си, споделя откровено неудобните истини, но и откритията си.

Кой знае! Може би ще откриете сред страниците своя личен мотив да извървите пътя на пилигримите за себе си и в себе си. Защото всеки от нас носи у себе си по един такъв път, който чака да бъде извървян.

Самият Тихомир казва, че тази книга е нещо много различно от всичко, писано досега за Камино. Тя не е точно пътепис – тя е диалог с читателя. В нея той отваря съзнанието си за своя спътник – читателя, позволява му да надникне в неговите конфликти, в неговите търсения, тревоги и страхове, да проследи цялата битка, която пилигримът води сам със себе си, докато крачи по пътя. Приемайки предизвикателството да извърви този път, той излиза от „зоната си на комфорт”, за да достигне до една желана, макар и трудна духовна трансформация. Всеки от нас има нужда от такъв, но не всеки е достатъчно силен и мотивиран, за да стъпи на своя пилигримски път и да отвори душата и ума си за уроците му. Да приеме промяната, до която той неизменно води.

Само звучи страшно. Истината е, че понякога Бог и неговите отговори са много по-близо, отколкото си мислим.

Но книгата на Тихомир Иванов далеч не езотерика. Не е и психоанализа. В нея няма да намерите съвети за живота. Ще намерите опит. Личният опит на автора в ролята на един от пилигримите. Може би заедно с него ще научите уроците, които ти дава едно такова пътуване, защото то не се измерва само в километри. Не е просто разходка по един прашен път. Камино е преди всичко пътят към себе си, към онова, от което човек се отдалечава, докато преследва власт, пари, кариера, успех, слава... А когато извървиш физическия път, според Тихомир Иванов установяваш, че всъщност Камино продължава, само че на друго ниво.

„Камино: Пътят на завръщането” е един нов, експериментален жанр в литературата, който вероятно може да се нарече психологически пътепис. Пътепис на завръщането към онова, което е заложено в душата ти, към божествената искра, която само чака полъх, за да пламне. Към нещо много по-голямо от теб самия.

И накрая не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая, подобно на пилигримите, Буен Камино!

"Объркани в свободата" - Нима свободата може да обърква?

БНР Радио Видин

Може би вече сте имали удоволствието и привилегията да прочетете последния роман на Владимир Зарев. Може би вече знаете или подозирате и защо е озаглавен „Объркани в свободата“. Нима свободата може да обърква? Нима да си свободен не означава, че няма как да се объркаш, защото сам държиш съдбата си в ръце и можеш да направиш каквото поискаш?

„Объркани в свободата“ всъщност е роман, в който свободата е като че ли най-малко, най-трудна, най-изстрадана и най-скъпо платена. Толкова скъпо, че в един момент вече не си сигурен можеш ли да си я позволиш, искаш ли да си я позволиш… Това е история за НЕсвободата. НЕсвободата на всякакви нива, осъзнати и неосъзнати, обществена и лична. За объркването, което създава свободата, и за измамния ред, уютното оправдание, което намираме в принудата, в насилието, в зависимостта. За смелостта, която се иска, за да направиш избор, защото какво е свободата, ако не дързост и възможност да избираш сам и съответно да носиш отговорност за собствените си избори и решения и последствията от тях?

На пръв поглед това е история за онази НЕсвобода, която обществото ни налага и която стана особено осезаема в моменти като световната пандемия от ковид-19, от която очевидно все още не сме излезли съвсем. Но и НЕсвободата, която сами си налагаме в отношенията си с другите, а може би най-вече в отношението към нас самите. НЕсвободата да не можем да си позволим или да не смеем бъдем себе си, защото често пъти да бъдеш себе си иска усилия, от които се страхуваме.

Ако не сте чели „Объркани в свободата“, когато го направите, ще откриете, че това всъщност са две истории, на пръв поглед без нищо общо помежду си не само защото се развиват в съвършено различни епохи, със съвършено различни хора, при съвършено различни обстоятелства. Две истории на двама мъже, всеки сам по някакъв начин и всеки търсещ своята свобода. А после, почти накрая, може би ще откриете, че историята все пак е една. История за естествения човешки стремеж към свободата в различните ѝ форми и проявления. За търсенето, несигурността, страха, но и необходимостта да намериш своята си свобода независимо на каква цена.

Единият от героите трябва да се съхрани в условия на едно принудително, ограбващо равенство, облечено в думи за общото благо и общия интерес. Равенство, което обаче заличава по брутален начин всяко различие, всяка индивидуалност, всяка уникалност, превръща човека в безименна и безлика точка в тълпата. Отнема гласа му, лицето му, свободата му. Равенство, което вместо да ни обедини, ни раздели както никога в съвременната история, изпълни ни със страх за себе си и за близките ни. И този страх ни принуди да се откажем от твърде много.

Другият също търси свободата си, но в съвършено различни условия и преодолявайки съвсем различни предизвикателства. Бягайки от своя грях, той я търси във вярата, в принципите на исихазма. Търси своя път към Бог, за да открие може би, че свободата е всичко онова, в името на което си готов да се откажеш… ами от всичко. Освен от Бога. Защото не е ли това една от най-чистите форми на свобода всъщност? Да приемеш вярата такава каквато е, да отвориш сърцето и разума си без да разбираш.

Всички сме чували онази прословута фраза на Тома Аквински – „Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно, щях да знам“. Но пак той казва също и:

„Човешкият разум не губи нищо, разгръщайки се към съжденията на вярата, те дори изискват неговата свобода и съзнателно приемане.“

Да, може би е странно, но понякога свободата иска да приемеш нещо толкова абсурдно като безусловната вяра. Вярата изисква и дава свобода. Но пътят до нея е труден, защото изисква неща, от които човешката природа ни е отучила – смирение, мълчание, търпение.

Често казваме, че живеем в свободно общество, и на теория е така, но практиката показва, че колкото по-свободни ставаме на теория, толкова по-объркани сякаш се оказваме на практика. Оказва се, че привилегията да живеем в свободно общество като че ли в известен смисъл иска да се откажем от свободата си. Защото едно от проявленията на свободата е възможността за промяна. Промяна на бъдещето.

Но какво се случва, когато трябва да избираме между това да имаме все пак бъдеще и да имаме свобода, както се случи по време на пандемията? В името на здравето ни, в името на това да се съхраним чисто физически от една потенциално смъртоносна зараза, всички ние трябваше да се откажем от голяма част от свободата си. Да се превърнем в затворници в домовете си, затворници в една колкото принудителна, толкова и доброволна изолация.

Но свободата е и онази човешка способност да надделеем над най-силния възможен противник, който можем да имаме, а именно самите нас. Над жаждата и стремежа за власт, за надмощие, над страха и слабостите. И всъщност може би да приемем, че да ни е страх, да сме слаби е част от условието да си свободен. Свободата трябва да е трудна, иначе всеки би я имал и никой не би я ценил.

Книжарница "Задънената улица" ви очаква

 

БНР Радио Видин

Детектив Джон Кори от Първо управление на нюйоркската полиция е добре познат на почитателите на криминалния жанр и по-специално на почитателите на Нелсън Демил.

В романът „Книжарница „Задънената улица““ детектив Кори се озовава именно в задънена улица откъдето и да го погледне човек. Докато безуспешно се опитва да обясни на един испаноезичен сервитьор, че иска сандвич с шунка и яйце, някъде на четири преки от него господин Отис Паркър е открит мъртъв под стар дървен рафт с книги в собствената си книжарница. „Убит от книгите, които обичаше“, както биха написали в Ню Йорк Поуст. Очевиден нещастен случай, но за всеки случай детективът трябва да намине. Сандвичът явно ще трябва да почака.

Книжарница „Задънената улица“ в задънената улица „Норт Мур“ предлага на своите клиенти всички възможни криминалета, но сега самата тя по ирония на съдбата е обект на нещастен или може би криминален случай. Защото за опитното око на Джон Кори очевидния инцидент много бързо се преквалифицира във възможно умишлено убийство. Някои дребни детайли не пасват и тук просто мирише на престъпление. Така де, старата библиотека две години си е стояла мирно и тихо на мястото без да създава проблеми. От какъв зор точно сега ще реши да падне и то точно когато собственикът ѝ е дошъл на работа в необичайно ранен час, когато наоколо няма никого? Въпросът е кой има сметка от смъртта на един мъж на средна възраст, собственик на западаща книжарница.

Колкото и странно да звучи, оказва се, че не липсват заподозрени, при това не само защото за Джон Кори по принцип всеки, който мърда, е потенциален заподозрян, особено когато детективът не е закусил. А в случая имаме една твърде красива и млада съпруга на жертвата, един залязващ арогантен писател на бестселъри, един необяснимо тревожен служител, който се държи странно и май не е много сигурен какво точно е правил, чул и видял… Чудесен набор от възможни убийци.

Само че как да накара някого да си признае?

Много просто. Джон Кори започва да лъже. Стар номер в полицейската работа, когато си убеден, че има престъпление, а си изчерпал всички възможни други начини. Разделяй и владей! Нали така беше? Лъжѝ заподозрените и ги настройвай един срещу друг, докато някой не издържи! Джон Кори е майстор на тази игра!

„На ченгетата им е позволено да лъжат. Половината признания са резултат от лъжене на заподозрения“, споделя детективът, оправдавайки метода си на работа.

Историята в романа е кратка, без излишни отклонения от остовната фабула, без тълпи от действащи лица и сложни сюжетни линии. Развива се подобно на едноактна театрална пиеса, в една сграда, с няколко герои, които постепенно разкриват истинските си морални ценности, скрити зад фасадата на скъпи дрехи и добри обноски. Чрез поредица от точни въпроси, може би мъничко подвеждащи, и с цената на няколко дребни лъжи, детективът бързо влиза в следите на престъпниците, трябва му само признание. И той знае как да го измъкне, при това още преди обяд, защото наистина има нужда от един хубав сандвич преди да информира шефа си, че инцидентът в книжарницата всъщност си е класическо убийство.

Ако сте почитатели на творчеството на Нелсън Демил, ще установите, че в „Книжарница „Задънената улица““ всъщност откриваме Джон Кори в ранните му години, когато е обикновено нюйоркско ченге, преди да се включи във Федералната оперативна група за борба с тероризма. Романът, както казах, е кратък, с точната доза напрежение и идеалното количество черен хумор. Детектив Кори е мнителен симпатяга, който умее да мисли в движение, да взема решения и да поема рискове, танцувайки понякога на самия ръб на закона. Не съди твърде строго своите заподозрени, но е решен на всяка цена да ги спипа и изправи пред съда, защото всеки трябва да поеме отговорност за постъпките си – добри или лоши, – в това число и ченгетата.

Между другото, някой знае ли как е „шунка с яйца“ на испански?...

Героите на Калин Василев в опит да намерят щастието

 

БНР Радио Видин

Обичаме да мислим за себе си като за уникални и неповторими, единствени сред седем милиарда други, които обитават Земята. И ние сме! Всеки човек е вселена, съществуваща по свои правила и закони, със своите звезди и светове, със своя цвят мрак и светлина. Но въпреки това има поне едно нещо, по което не се различаваме от другите, и това е желанието да сме щастливи и обичани. Стремежът да търсим близост, разбиране и любов са заложени в кръвта ни вероятно още от времето на онзи съзидателен взрив, създал вселената. Грешка в подреждането на ДНК-то или божествен план, целящ да осигури нашето бъдеще, независимо от всички усилия, които полагаме, за да го съсипваме сами.

През 2012 г. авторът Калин Василев печели националния литературен конкурс на издателство „Хермес“, в резултат на което се появява сборникът му разкази „Опити за любов и щастие“.

Разкази за хора колкото различни, толкова и еднакви в опитите си да намерят любовта, дори когато се страхуват от нея. За хора, които преследват мечтите си, макар и по съвсем различни пътеки. Те се срещат и разделят, пътуват до другия край на света в търсене на своето място, своето друго сърце, без да знаят къде отиват и какво ще открият там. Но нима това има значение? Нима надеждата, че то е там и те чака не е всъщност основното, най-важното, по-важно дори от намирането му?

Няма път към щастието – щастието е пътят. Урокът, който научаваме най-бавно и най-трудно понякога, за който се налага да се качим на двадесет и един влака, да поговорим с пощальона, който носи онези странни писма всеки ден, или да напуснем някого, когото сме прегръщали докато заспи снощи.

С героите на Калин Василев е съвсем лесно човек да се изгуби в своите, но повече в техните търсения, срещи, любови и раздели. Съвсем лесно е да тръгнеш за студентска бригада във Флорида, а да се озовеш женен за знойна красавица от Еквадор. Или да установиш, че брането на ягоди в Англия не е това, което ще те направи богат, но може би е това, което ще те направи щастлив. Особено когато си тръгваш от там със стар „Пасат“, бяла кожа. А може да попаднеш и в затвора, където да срещнеш поредния, дето е там без вина, защото знаем, че в затвора е пълно с невинни, нали… Можеш и да поиграеш на „Принцът и просякът“ с мутренски бос преди да… Както и да е.

Героите от разказите в сборника са сякаш повече, отколкото страниците могат да поемат. Повече, отколкото могат да разкажат. А те разказват много – и страниците, и героите. И понякога надскачат сенките си, осмеляват се да мечтаят, да вярват, да правят признания. Осмеляват се да се страхуват, да полудяват, да търсят себе си сред другите, да избират себе си. Да си поръчат порция пържени пилешки сърца в бар „Разбити сърца“ и да седнат на някой от паянтовите столове, специално предназначени да се чупят лесно, ако се стигне до бой, за да няма тежко пострадали клиенти или персонал.

И ако вие също все още правите своите опити за любов и щастие, ако все още сте в някой от влаковете с наркомана Еди, който не взема никакви наркотици, или в затвора, където сте единствения невинен, който не си признава, че няма вина, ако все още пътувате с раздрънкан пасат през цяла Европа без да сте сигурни накъде и защо… значи може би ви е време за разказите на Калин Василев. Може би някъде в тях ще намерите своя разказ – онзи, в който ще се разпознаете и ще разберете, че все още сте щастливи, дори и само защото все още търсите и вярвате, че има какво да намерите. И така, докато не изтече срокът на годност на всички онези неща, които не успяват да ни убият. Защото нещата, от които не се умира, винаги имат срок на годност. И поне в един от случаите срокът е точно четири години пет месеца и седемнайсет дни. После трябва да се върнеш при годеницата си.

Снежана Ташева и романът ѝ "Спи с мен" - Още едно от лицата на любовта!

 

Да пишеш за любовта е начинание колкото смело, толкова и трудно. Да пишеш за любовта откровено до пълно разголване вече е предизвикателство. Предизвикателство, което отправяш и към другите, и към себе си. Е, Снежана Ташева е готова да го отправи и приеме със своя еротичен роман с недвусмисленото заглавие „Спи с мен“. Не просто заглавие, а заявка за това, че в ръцете ви е един провокативен и дързък като екзотична танцьорка роман.

Ако пропуснем провокацията обаче, „Спи с мен“ всъщност е роман преди всичко за любовта, но не за онази романтична филмова любов, не за първата, сантименталната и обсебващата, нито за трепетите от първоначалното влюбване, а за любовта като сурова реалност, като спасение от отчаянието, като необходимост и не на последно място като разочарование. Като очакване и надежда напук. Любовта като избор или като отказ да направиш такъв. Но в крайна сметка „Спи с мен“ е и роман за изоставянето, което дебне всеки от нас и от което никой не е защитен. За самотата и страха от нея. За търсенето и за отчаяната необходимост от споделяне, от нещо твое, за което да си струва да се будиш сутрин, от някого,  когото да наречеш „свой“. И не на последно място, за осъзнаването, че понякога да се влюбиш иска много повече кураж, отколкото си си представял.

Ясена Юлиянова Юрукова е жена, която не страда от заблуди за себе си и за другите, още по-малко пък от романтични такива. Може би единственото, което е в състояние да разколебае увереността ѝ, е необходимостта да напише името си на латиница, независимо от факта, че е учителка по италиански език, когато не е в клуба за бордови игри.

Към днешна дата обаче Ясена сякаш е изпаднала в емоционална и професионална дупка. Кариерата ѝ е до никъде и за никъде, а липсата на официално гадже я запраща в леглата на разни бивши, към които не изпитва нищо. Мечтае за ново начало, ново приключение, нова тръпка, която да разтърси и преобърне живота ѝ или поне да го раздвижи малко от този влудяващ застой. Нещо, което да ѝ даде нова посока, в която обаче най-накрая да не върви сама.

И какво прави съдбата? Праща ѝ още двама бивши, разбира се. Само че тези двамата не са като останалите, защото и с двамата има по нещо недовършено.

Явор е на пръв поглед незабележим, кротък и тих, по-скоро дребничък на ръст научен работник, който обаче притежава нещо мистично, което омайва и пристрастява. Запаленият по бордови игри ветеринарен лекар Янчо е класически русокос красавец, роден да се влюбваш в него отново и отново при всяка среща. В някакъв момент и двамата са били част от живота на Ясена, и двамата са я зарязали, и двамата имат нещо, което тя все още иска, и с двамата я свързват спомени, които не я оставят на мира, макар от разделите с тях да са минали години. Понякога си е мечтала единият или другият да се върне, но не го е очаквала в действителност. И ето, че сега внезапно се връщат и двамата, за да забъркат каша от чувства и дилеми, каквато иначе доста разкрепостената Ясена не си е представяла и в най-смелите си моменти.

Едно пътуване до Италия за едномесечен курс, което изниква в точния момент, би трябвало да е достатъчно, за да вземе решение. Или решението вече е взето? Всъщност кой казва колко души могат да участват в една връзка? Къде пише как точно трябва да изглежда една връзка и на какви правила да се подчинява?

„Спи с мен“ е история за една трудна и сложна любовна връзка, в която участниците са повече от двама, но никой не е излишен. Всеки има своите недостатъци и своите предимства, своите причини да си тръгне, но и причини да остане, докато накрая една случайност, почти равнозначна на малко чудо, не взема последното решение вместо тях. Защото животът наистина може да е чудо, особено когато вече си спрял да очакваш от него кой знае какво.

Дързък и прям, романът „Спи с мен“ ще ви изненада и провокира. Ще ви накара да измерите границите на собствения си морал и може би в крайна сметка ще ви накара да се изненадате от самите себе си, от способността ви да приемате или от готовността ви да отхвърляте онова, което не се вмества в общоприетите представи за морал. И ще ви накара да се замислите – къде са пределите на общественият морал и може ли личният да продължи да съществува отвъд тях. А на каква цена? Колко сте готови да платите и пожертвате в името на собственото си щастие?

Може би вече сте попадали на Снежана Ташева. През 2015 г. тя беше един от участниците в телевизионния литературен конкурс „Ръкописът“, където участва с романа си „Групата от ада“, излязъл от печат малко след това.