Ех, магесническа му работа

Каквото и да си говорим, появата на едно бебе винаги е придружена със стрес, дори когато е планирано. Когато обаче си черен магьосник, неженен и без никакви планове в скоро време да променяш нещо съществено в битието си, появата на бебе, при това чуждо, може да е още по-сериозен проблем. Точно това се случва обаче на некроманта Лазар и току-що назначения му верен слуга Григор, който сам по себе си представлява отделен набор от сериозни проблеми за господаря си.

Романът „Ех, магесническа му работа“ на писателя Калоян Захариев започва сравнително невинно, доколкото изобщо може да бъде невинна история, в която главният герой е некромант, потенциален бъдещ завоевател на света и унищожител на човечеството. Така де, Лазар не се смята за такъв, но Григор много настоява, че господарят му просто е длъжен да е всички тези неща, ако държи на честта и достойнството си.

Лазар е черен магьосник или поне професионално се води такъв. Занимава се с демони, възкресяване на разни неща, които поради една или друга причина са престанали да дишат (например защото са смазани от разярен 900-килограмов бик на име Убиец), и други дейности, които вероятно не изглеждат особено добре в стандартно CV, но се радват на сериозно търсене из Долната земя.

До него отскоро е Григор. Слуга, помощник и морална подкрепа на теория, а на практика единствения човек в историята на света или поне на Долната земя, който е искрено разочарован, че господарят му не проявява достатъчно старание и страст в покоряването на света и унищожението на човечеството… или беше покоряването на човечеството и унищожението на човечеството… Все тая.

Важното е, че според Григор Лазар има един сериозен недостатък като черен магьосник – не е достатъчно зъл. Не че е чак пък добър, но все пак… За сметка на това Григор е зареден с хъс за двама и, ако зависеше от него, вероятно човечеството отдавна щеше да е поробено, светът щеше да стене под ботуша на мрака, небето щеше да е покрито с черни облаци и всички останали атрибути на Злото щяха да са чинно доставени, монтирани и въведени в експлоатация. За съжаление обаче началникът му все отлага.

И точно когато човек реши, че основният проблем в тази история ще бъде дали Лазар най-после ще прояви малко професионална амбиция, двамата объркват пътя – преносно и буквално – и попадат на бебе, което очевидно е затънало в неприятности, доколкото орда професионални убийци могат да бъдат определени като неприятност.

Както си му е редът при изненадващата поява на едно дете, оттук нататък нещата съвсем закономерно отиват по дяволите. В смисъл… буквално отиват по дяволите, защото бебето съвсем не е обикновено и някой много държи то да умре възможно най-скоро.

Да си го кажем честно, никой не е доволен от ролята си в тази история, освен може би бебето и един перманентно депресиран крокодил, който се поразведрява, когато една неочаквана вечеря буквално се стоварва върху главата му посреднощ. Убийците не са щастливи да умират по всевъзможни начини, Лазар и Григор са точно толкова вкиснати от необходимостта да са детегледачки, а покрай възникналото напрежение започват да умират и разни второстепенни персонажи, включително вече по веднъж умирали и преди. Калоян Захариев очевидно е решил, че ако ще става мазало, няма защо да се пести от материал и добавя към проблема с бебето и такъв с цял професионален Клан на убийците. И демони. И зомбита. И стари приятели, бивши състуденти, хора с мания за величие… И за разкош дори богове. Не, не е краят. После има и още малко убийци, защото първите явно не са били достатъчно, пък и твърде бързо някак си умират.  А някъде сред всичко това на дневен ред стои и набавянето на достатъчно памперси и бебешки кашички, както и извечният въпрос, който преследва човечеството още от зората на всички цивилизации: „Какво, да му се не види, става тук?!?“

Точно в това е големия номер на романа „Ех, магесническа му работа“. Той е смешен, но не само, защото под всички шеги, пародията, нелепостите, закачките с жанровите клишета и откровените гаври със сериозността, с която фентъзито понякога възприема себе си, има съвсем истинско приключение. Има загадка, опасност, преследване, битки, обрати, моменти, в които спираш да се смееш, защото наистина искаш да разбереш какво ще стане. Много по-трудно е, отколкото изглежда, защото хуморът може да убие напрежението. Ако постоянно внушаваш на читателя, че всичко е шега, в един момент рискуваш той да престане да се тревожи за героите, но Калоян Захариев не допуска това да се случи. Колкото и да е абсурден светът му, неговите герои определено не са за подценяване.

Колкото до светът на Долната земя, той изглежда странно познато, макар и фентъзи. Има си магия, демони и некроманти дори в изобилие, но покрай тях надничат обществени поръчки, корупция, мутренски нрави, бюрокрация и цялата онази чисто човешка изобретателност, благодарение на която човек разбира, че за създаването на истински Ад всъщност далеч не винаги са необходими демони. Понякога е достатъчна една стандартна държавна администрация.

Хубавото обаче е, че зад целия този хаос от некроманти, убийци, демони, богове и неспирни опити светът за пореден път да бъде унищожен по един или друг начин, се появява и нещо хубаво. А именно намират се хората, които са готови да приемат чуждия проблем за свой, колкото и да не им се иска. Нали се сещате? Когато можеш да си тръгнеш и всъщност би било най-разумно да го направиш. Но те остават, при което, естествено, започват да ги преследват всякакви смъртни и безсмъртни, живи и мъртви убийци. Какво да се прави! Магесническа му работа!

Истината е, че не знам дали след романа на Калоян Захариев ще погледнете по различен начин на фентъзито, но гарантирано ще погледнете по нов начин на черните магьосници и със сигурност никога вече няма да подценявате човек, способен да се справя с демони, наемни убийци и бебе. Особено с бебето. Демоните поне вървят с инструкции за употреба.