Читателски клуб на самотните сърца

Някои хора четат, защото обичат книгите. Други четат, защото не обичат особено хората. А има и трети вид – такива, които четат, защото вярват, че между страниците на книгите е значително по-безопасно, отколкото в реалността.

Романът „Читателски клуб на самотните сърца“ на писателката Луси Гилмор разказва за всички тях, събирайки ги на една маса. Буквално!

Слоун Паркър е библиотекарка и на пръв поглед животът ѝ е перфектен. Има си работа, годеник, предстои ѝ сватба, има някакви идеи за бъдещето си… Само дето всичките ѝ приятели са убедени, че тя не е щастлива. По-лошото е, че дори хора, които на Слоун и през ум не би ѝ минало да нарече „приятели“, мислят по същия начин. Изглежда всички те знаят нещо повече от нея.

Например, че понякога човек може да има всички необходими причини за щастлив живот и пак да се чувства като в чужда пиеса, без да е сигурен коя реплика от сценария е неговата. Слоун обаче е решена да се бори със зъби и нокти за главна роля в пиесата на семейство Марковиц, което е пълна противоположност на нейното собствено. Изглежда е крайно време съдбата да вземе нещата в свои ръце и да предприеме стъпките, които Слоун Паркър отказва да направи.

И ето че в библиотеката се появява един мъж. Не. Не е прекрасен непознат, който да спечели сърцето на красивата библиотекарка и да я отведе далеч от всичко сиво, скучно и болезнено. Не е приказен принц, който да я спаси от миналото ѝ и да я понесе на ръце към залеза.

Появява се вкиснатото старче Артър Маклаклън – пенсиониран професор по литература, убеден, че светът съществува, само за да го дразни. Артър има мнение за всеки и всичко, но най-вече за книгите, с което мнение трийсет години е тероризирал студентите си. И е ужасно настоятелен въпросното мнение да стигне до всеки, попаднал в полезрението му. Тоест като цяло той е читател, пред който всички библиотекари се разбягват във всевъзможни посоки. Слоун обаче прави една грешка. Или две.

Първо, не побягва при появата му.

И второ, отговаря му.

А, да. Има и трето. Позволява си да не се обижда от язвителните му забележки, а Артър много държи да знае, че думите му са поразили целта право в сърцето. И се връща за нов опит. После за още един. И някъде между неговите забележки, граничещи с откровена грубост, и нейните опити да му пробута някой любовен роман за четене, двамата започват нещо, което никой от тях не би посмял да нарече приятелство, защото това би означавало да признае, че другият му е станал важен.

Всичко това може да продължи с години, разбира се, но нещата се променят, когато една сутрин Артър не се появява в библиотеката. Няма го и в следващите дни. Притеснена, Слоун няма друг избор освен да наруши професионалната етика, за да открие стария си читател и да се увери, че е добре. И губи работата си.

Всъщност може би това е истинското начало на историята. Не за читателския клуб, който младата жена набързо спретва в дома на стария мърморко, докато той се възстановява, а за хората, които постепенно се събират около една маса на чаша чай или домашен пай – зависи какво е донесла днес Мейзи. Събират се, уж за да говорят за книги, а в действителност защото всеки от тях няма къде другаде да отиде.

Мейзи – шумна, емоционална, самотна по онзи особен начин, по който са самотни само родителите на пораснали деца. Матео – чаровен, разпилян между това, което може да бъде, онова, което другите очакват да бъде, и собственото си нежелание да избере. Грег – внукът, който отказва да приеме, че прилича на дядо се твърде много и че точно затова е толкова трудно да поправят счупеното помежду им. И Артър, чиято самота се оказва не просто нещастно стечение на обстоятелствата, а негов умишлен избор, който той упорито отстоява от десетилетия.

Луси Гилмор ни предлага още една история, много подобна на тази от „Библиотека на сърцата назаем“, в която няколко души, всеки прекрасен по свой начин, но всички те неразбрани от света, просто трябва да се намерят. Някои от тях са страхливи. Други са егоистични и дразнещи. Трети много държат никой да не разбере, че имат нужда от нечие присъствие и помощ. Четвърти са прекарали години, отблъсквайки всеки, който се е опитал да ги обича – дори собствените им деца. Вземали са грешни решения, а някои все още продължават да ги вземат. Общо взето, всеки се опитва да измами света и себе си. Но най-голямата измама се оказва именно импровизираният им читателски клуб.

Уж създаден, за да обсъждат книги, той всъщност става причина да обсъждат себе си, докато най-накрая започнат да се разбират. Литературата има този странен ефект върху читателите. Можеш да говориш надълго и нашироко за даден литературен герой, убеден, че анализираш именно него, докато всички наоколо отдавна са наясно, че анализираш себе си. Просто обсъждането на книги и герои е по-лесния начин да кажем нещо от безопасно разстояние. А понякога е и начин да кажеш на човека срещу теб нещо, което не би посмял да изречеш в прав текст. Трябват ти само няколко цветни маркера и една глупава любовна книга, в която да подчертаеш точните думи.