"Дефицит", но на какво?

БНР Радио Видин

В началото на 1990 г. на големия екран излиза един филм, заснет още преди паметния 10 ноември 1989 г. Един от последните социалистически филми, който обаче по всички правила и закони на онова време, не би трябвало да съществува. Става дума за „Дефицит“ с участието на Катя Паскалева, Надя Тодорова и Ели Скорчева, заснет по сценария на българския режисьор, драматург, сценарист и писател Евгений Тодоров. Излъчен и… странно забравен. За причините можем само да предполагаме. Може би защото в него се говореше за корупция и рушвети, за невъзможността да съхраниш достойнството си, ако не „влезеш в играта“. Може би защото разкриваше пълната картина на социализма без изкуствения патос, без цензура, без свенливост. Неудобен за социализма по очевидни причини, но изненадващо оказал се неудобен и за новия обществен и политически строй.

Почти 35 години след премиерата на филма Евгений Тодоров се решава да превърне сценария в роман и в самото начало на 2024 г. книгата е факт. „Дефицит. Нашата 1984-а“. „Нашата 1984-а“ като отговор на необяснимата, но очевидно набираща скорост в последните години носталгия по „онова време“. И може би точно затова оценявана високо от едни и ненавиждана яростно от други.

А по време на „онова време“, ако махнем розовите очила на носталгията, реалността беше такава, че трябваше да имаш свои хора за всичко, да даваш рушвети за неща като книги, портокали, кубчето рубик и дори за тоалетна хартия. Партията пък бе поела, при това отлично, ролята на българския Биг Брадър. Но може би най-зловещото беше, че очи и уши на този нашенски Биг Брадър често пъти се оказваха не просто някакви близки и далечни познати, а дори собственото ти семейство – човекът, който ти се е врекъл в любов и вярност, детето ти, брат ти или сестра ти, родителите ти, съседът, с когото от петнайсет години делите парчето хляб и нелегалните видеокасети с „упадъчни“ западни филми…

Но хората като цяло имат удивително къса памет за такива неща. Предпочитат да забравят как пак по „онова време“ за един виц можеше да попаднеш в затвора, как се налагаше да търсиш дебели връзки и да даваш още по-дебели рушвети, само за да си купиш нов телевизор, хладилник или автомобил, как за жилище в града се чакаше по десет и повече години. Забравят режимът на тока, опашките, нямането, търговията под масата, доносите, деленето на „наши“ и „по-наши“. Вместо това предпочитат да си спомнят с умиление за билетчето за градски транспорт на стойност 6 стотинки.

За Елисавета Митрева, позната просто като Елка, животът на село е започнал да доскучава. Не че има от какво толкова да се оплаче, но няма и с какво да се похвали. А и тази вечна миризма от прасетата, които родителите ѝ от години отглеждат полулегално, ѝ е втръснала до писък. Тя и брат ѝ са отраснали с нея, прасетата осигуряват на семейството повече от охолно съществуване, но Елка вече иска нещо по-добро за сина си Кирчо. Иска нещо по-добро и за себе си. Например апартамент в близкия Пловдив. Иска онова, дето го имат гражданите. Нима трябва да прекара целия си живот в това забутано село, с прасетата и камбите като родителите си? Да наричан сина ѝ „Прасчо“ и да пишат по вратата им „Гадове“ всяка година покрай 9 септември?

Само дето Елка има лошия късмет да иска тези неща във време, в което не е никак лесно да имаш каквото и да било. Затова се заема да си го осигури сама, по „втория начин“, който се оказва и единствен. Като за начало си намира работа като контрольорка в градския транспорт на Пловдив, а след това…

След това започва разбиването на идеалите един по един и сбогуването с тях парче по парче. Започва трудното проглеждане за истината зад политическите лозунги, зад изкуственото въодушевление на манифестациите, зад патриотичните уроци на другарката Роза от селското училище, зад кутиите с шоколадови бонбони, разнасяни из някои учреждения и зад фасадата на неподкупност, демонстрирана от властниците. А една случайна среща с „Първия“ не само че не успява да върне нещата по местата им, но дори съвсем ги обърква. И Елка не без доза справедлив гняв трябва да признае, че живее в държава, в която колкото и да искаш да си честен, системата просто не ти го позволява. Че цената на честността е човешкото ти достойнство.

Разбира се, невъзможно е да не направим паралел между „Дефицит“ на Евгений Тодоров и страховития роман-антиутопия „1984“ г. на Джордж Оруел. Всъщност самият автор прави тези препратки, както и такива към една друга, не по-малко страховита книга на Оруел, в която животните в една животинска ферма, точно както хората в условията на комунизъм, уж бяха равни, но някои се оказваха по-равни.

Разликата между оруеловата „1984“ и „Нашата 1984-а“ е тази, че нашата въобще не е дистопия, а си е челно преживяна история, при това сравнително скорошна. Преживяна е корупцията, дефицита не само в материално, но и в духовно отношение, комунизма, опитите за контрол на всички възможни нива. Преживени са режимът на тока, купоните, опашките за какво ли не, липсите на елементарни стоки, услуги и права, преживян е страхът и усещането за невъзможност да водиш достойно съществуване като честен човек, колкото и да ти се иска, ако не дадеш рушвет или не познаваш когото трябва.

Може би на романа „Дефицит“ в крайна сметка трябва да се гледа като на лекарство. Лекарство против симптомите на онова заболяване, което обикновено започва с носталгична въздишка. „А пък едно време…“

Защо "Нощем вълците са черни"?

БНР Радио Видин

Норвегия, град Берген, на брега на Норвежко море.

40-те години на ХХ век. Втората световна война. Време мрачно и тежко като норвежко зимно утро. Или лятно. Толкова на север разликата не е особено голяма. На този прогизнал от дъжд декор се разиграва действието в романа на Гюнар Столесен „Нощем вълците са черни“.

Окупирана от нацистка Германия, северната държава е разкъсвана от външни и вътрешни борби и врагове. Фашизмът се опитва да смаже всеки, който не се вписва в човеконенавистните му представи за световен ред. Мракът властва над душите на хората и се разпространява като зараза. Единствената надежда като че ли е в местната съпротива. Има обаче и хора, които нямат никакви скрупули и се облагодетелстват от ситуацията, търгувайки с всичко, от което могат да изкарат пари, в това число и с човешки животи. Например предателите.

Десет години по-късно, през 1953 г. при чудовищен производствен инцидент във фабриката за бои „Пофугл“ петнадесет души намират смъртта си сред пламъците на огромен пожар. Официалното разследване – може би очаквано – е приключено така, че да е угодно за всички, но най-вече за собственика Хагбард Хеле. Останали са куп въпроси обаче, които никой не смее или не намира смисъл да задава. Отговорите биха стрували твърде много и на заподозрените, и на оцелелите.

През 1971 г. на доковете в Берген е открит трупът на смазан от бой куриер, който някога е работил именно във фабриката „Пофугл“ и дори е спасил живота на няколко души. Убитият е разпознат като никому неизвестния Харалд Юллвен, но някои от полицаите имат основания да подозират, че там всъщност е намерил заслужения си край, не герой, а мистериозният Ротеифтен – един от най-мразените национални предатели, на чиято съвест тежат стотици жертви.

През 80-те години на ХХ век пенсионираният полицай Ялмар Нюмарк едва не умира прегазен от автомобил, минути след като е разговарял с частния детектив Варг Веум в любимия им бар. Преди броени дни в дома си Ялмар е показал на Веум една картонена кутия, пълна с материали за пожара във фабриката „Пофугл“. Някога той е бил част от екипа, разследвал случая, но дори след тридесет години станалото все още не го оставя на мира. Все още не смята, че тогава е била въздадена справедливост.

А после, само ден след изписването си от болницата, Ялмар Нюмарк умира. Може би от естествена смърт, но защо тогава кутията с материалите за пожара в „Пофугл“ липсва от скривалището си?

Веум единствен има съмнения и решава, че дължи нещо на старото ченге. Нещо, което самият Ялмар така и не успява да осигури на семействата на жертвите от пожара през 50-те, а и на себе си. Справедливост. Дължи го и на виновниците за смъртта на всички онези хора, разбира се.

„Нощем вълците са черни“ е петия роман от знаменитата поредица „Варг Веум“ на норвежкия писател Гюнар Столесен – един от майсторите на скандинавското криминале. Може би част от тайната му е, че той разполага действието от романите си на позната територия. Столесен отлично познава град Берген, защото самият той е роден там и именно в Берген прекарва целия си живот. Познава мрачните капризите на времето, дъждовни дни, колебливото лято, мириса на Норвежко море, улиците, сградите, тайните на кварталите. И притежава необходимия талант, за да ги превърне в сцена на завладяващи истории за престъпления и възмездие.

Почитателите на класическите криминални истории вероятно ще открият в романите му твърде много прилики с автори като Реймънд Чандлър например и това не е случайно. Столесен принадлежи към същото поколение писатели, а поредицата му за частния детектив Варг Веум е смятана за една от най-добрите в съвременната криминална литература.

Както казахме, подобно на своя герой, Столесен живее в град Берген, където, освен като писател, работи и като сценарист и драматург. Работил е също като журналист, филмов критик и прессекретар. Днес от книгите му са продадени повече от 4 милиона копия в 24 държави. Много от тях вече са адаптирани за кино, телевизия, театър и радио, а във времето от 2007 до 2012 г. са заснети цели 12 филма само върху романи от поредицата „Варг Веум“.

Никой никога не е излизал жив от списъка "Пасажер 23"... досега

Преди пет години съпругата и синът на полицая под прикритие Мартин Шварц изчезват по време на почивката си от борда на круизния кораб „Султанът на моретата“. За разследващите случаят е приключен със заключението, че става дума за „разширено самоубийство“. Според тях нищо не навежда на мисълта за насилие, а опитите на Мартин да разнищи мистерията остават напразни. Надя и Тими Шварц стават поредните имена в списъка „Пасажер 23“ – кошмарът на круизните кораби.

Няма нужда да търсите информация за списъка – официална такава не съществува. Неофициално в него са вписани имената на всички безследно изчезнали хора от туристическите кораби. За властите в тези случаи е най-удобно да става дума за жертви на злощастни инциденти и самоубийства, доколкото изобщо някой извън близките на изчезналите има желание да се занимава с тях.

Нито един от тези хора в цялата история на круизните пътешествия не се е появявал отново… до момента, в който едно момиче не възкръсва два месеца след предполагаемата си смърт и появата му поставя в опасност един бизнес за милиарди. А на всичкото отгоре, за да е пълна мистерията, в ръцете си момичето държи любимото плюшено мече на Тими Шварц.

Психотрилърът „Пасажер 23“ на германския писател Себастиан Фицек ще ви накара да усещате ледени тръпки дори само при мисълта да се качите на кораб, бил той и луксозен пътнически лайнер.

Пет години след изчезването на жена си и детето си, лишен от всичко, което някога е имало значение за него, Мартин Шварц продължава самоунищожителната си работа за полицията. За него не е проблем да рискува да се зарази с HIV, да си извади напълно здрав зъб без упойка и да си обръсне главата или да си направи татуировка, за да влезе в дирите на престъпниците. Убеден е, че няма какво да го разтърси вече, докато не получава странно телефонно обаждане от ексцентричната Герлинде Добковиц, обитаваща понастоящем луксозна каюта на  борда на онзи проклет кораб.

Малко смахнатата Герлинде има да му казва нещо важно, но за да го чуе, Мартин трябва да направи нещо, което си е обещал никога да не прави – да се качи на „Султана на моретата“ и да изтърпи едноседмично плаване до Ню Йорк. И умореният берлински полицай нарушава думата, която е дал сам на себе си. Както се очаква, сравнително бързо той установява, че колкото и да е голям, корабът става клаустрофобично малък, когато се налага да го делиш с хора като самовлюбения капитан Даниел Бонхьофер, арогантния милиардер Егор Калинин и един неуловим садистичен психопат за разкош.

Опитвайки се на всяка цена да разнищи загадката около изчезването на жена си и сина си, Мартин трябва да разплете цяла мрежа от загадки и ревниво пазени тайни. Какво се крие зад двумесечното изчезване на Анук Ламар и къде е майка ѝ? Какво се опитва момичето да предаде на възрастните с криптираните съобщения, които пише вместо отговори на въпросите, задавани от Мартин и корабният лекар – доктор Елена Бек?

В изграждането на сюжета Себастиан Фицек залага на класически подход, познат от романите на Агата Кристи. Място, от което никой не може да избяга, но и никой не може да се присъедини към вече присъстващите, винаги е отключвало въображението. В романите на Агата Кристи това често е отдалечена селска къща, Ориент Експрес или туристически кораб по течението на Нил, при Себастиан Фицек е круизен кораб с 3 000 пътници. Мащабът е различен, но перспективата е същата. Престъпникът е някъде наоколо и останалите разполагат с ограничено време, за да го разкрият.

Журналист, филмов продуцент и сценарист по професия, Себастиан Фицек, завършва право, но се отказва от кариера в юридическите среди, за да се посвети на писането. Въпреки че първият му роман „Терапия“ е отхвърлен от 13 издателства преди да получи договор за публикуване, после той сравнително бързо успява да се превърне в един от най-успешните германски автори в жанровете психотрилър, криминална литература и документалистика. Наред с това е и автор на детски книги. Първата му издадена книга е „Неизвестният тип употреба“, излязла от печат през 2000 г. Първият му трилър „Терапия“ е издаден през 2006 г.. Следват „Игра на амок“, „Детето“, „Пасажер 23“ и др. Една от най-често засяганите теми в романите му са престъпленията срещу деца.

За много от книгите си Себастиан Фицек получава редица награди, сред които и европейската награда „Рипър“ за криминална литература, а през 2018 г. самият той учредява литературната награда „Виктор“, която да се връчва на нови автори в жанровете трилъри и криминални романи.

Романът „Пасажер 23“ е филмиран през 2018 г. с участието на Лукас Грегорович като Мартин Шварц и Пико фон Грооте в ролята на доктор Елена Бек.

"Първичен страх" на Уилям Дийл

Мартин Вейл е най-горещия адвокат в Чикаго и кошмар за всеки прокурор, срещу когото се изправи. Той е арогантен устат вундеркинд, известен с това, че след кратка кариера като държавен обвинител, е предпочел да започне да защитава високопоставени клиенти, готови да си плащат богато за услугите му. Колкото до справедливостта, според буквата на закона тя е имагинерно понятие, което се свежда до това кой ще излезе по-добре подготвен пред съдебните заседатели.

Току-що Мартин е успял да спечели дело за полицейско насилие на стойност почти осем милиона долара, заведено от предполагаемия мафиотски бос Джоуи Пинеро срещу окръга, щата и града. Осем милиона причини първенците на града и щата, пък и не само те, да изгарят от желание да го видят как се срива от пиедестала си. Ето защо при първа възможност същите го назначават за служебен защитник на обвиняем, когото Мартин просто няма как да отърве от присъда. Обвинението е желязно, доказателствата – необорими. Делото изглежда предварително решено, а провалът на дразнещия всезнайко – гарантиран. Много хора биха се радвали да видят как Мартин Вейл се проваля.

Така започва романът „Първичен страх“ на американския фотожурналист и писател Уилям Дийл, известен и на българския читател благодарение на трилърите си „Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, за който вече сме говорили, „Тай Хорс“ и други.

В „Първичен страх“ на подсъдимата скамейка е деветнадесетгодишният Аарон Стемплър, обвинен в ужасяващо престъпление. Наскоро Аарон е заловен буквално с окървавен нож в ръка над трупа на епископа на Чикаго – човек, когото всички познават като „Светеца от Лейкю Драйв“. Хората искат да видят убиеца мъртъв и по всичко изглежда, че няма сила, която да го измъкне от смъртната присъда, особено когато прокурор по делото е желязната Джейн Венабъл – един от най-трудните противници на Мартин Вейл. Двамата не се харесват по чисто професионални причини – приличат си твърде много – а всяка среща между тях в съдебната зала е като сблъсък на титани. Изглежда почти невъзможно да се намери нещо, което да се обърка за прокуратурата. Електрическият стол е повече от сигурен.

Но Мартин е в тази професия твърде отдавна и знае, че докато не се чуе последният удар на съдийското чукче, нищо не е сигурно на сто процента. Знае го и Джейн Венабъл. Тя е умна, хитра и най-вече решена да вкара всеки обвиняем зад решетките с възможно най-тежка присъда. Почти няма пропуски, а този път, знаейки срещу кого е изправена, е особено добре подготвена. Да спечели дело точно срещу Мартин Вейл за нея е въпрос на професионална чест. Тя не желае да му прости преминаването в лагера на противника и е готова да даде всичко от себе си, за да го накара да съжалява.

Междувременно кроткият заекващ Аарон упорито твърди, че отдавна има моменти, в които умът му просто изключва, и не помни да е извършил престъплението, демонстрирайки очебийно странно поведение. В тези моменти се поява зловещият Рой – неговото второ аз, което Аарон изглежда няма представа, че носи у себе си. Но дали наистина странният младеж страда от заболяване, което не позволява да носи съдебна отговорност, или просто е твърде добър актьор? На този въпрос търси отговор Мартин с помощта на психиатъра Моли Арингтън.

А дали и жертвата не е имала какво да крие? Дали няма да се окаже, че в разигралата се лудост няма невинни, а всички – живи и мъртви – са едновременно и жертви, и насилници?

Този път адвокатът на защитата има на своя страна твърде малко силни карти. Една от тях е бившият боксьор и настоящ студент по право Томи Гудман, когото той праща в родния град на обвиняемия, за да разбере колкото може повече за него. Може би там, в миналото на момчето има нещо, което може да обясни странното му поведение и в крайна сметка да разшифрова безумието, разиграло се в онази изповедалня в Чикаго.

По същото време Моли Арингтън се заема да разгадае какво се случва в ума на Аарон. Тя и Мартин знаят, че единственият начин да отърват момчето е да докажат, че действително страда от раздвоение на личността. Знаят обаче и че не искат да го оставят да се измъкне, ако симулира. Но кой може да каже със сигурност къде е истината? Дали в желанието си да спечели на всяка цена, Мартин няма да пусне по улиците на града един садистичен психопат?

С романа си „Първичен страх“ Уилям Дийл за пореден път доказва, че е изискан писател и съвършен разказвач, който няма нужда да експериментира, за да е интересен. Без да излиза от добре познатите жанрове на съдебния трилър и психотрилъра, той успява да изгради сюжет с драматични обрати, достоен и за най-претенциозния читател. Не е изненада, че през през 1996 г. по романа е заснет и едноименния филм с Ричард Гиър в ролята на Мартин Вейл, а Едуард Нортън прави своя кинодебют в ролята на Аарон Стемплър.

Какво ни разказва "Пъстролика река" на Зорница Климентова

БНР Радио Видин

За какво друго да се говори във Видин, ако не за Реката!

Може би когато си роден на брега на Дунав, няма как да не се чувстваш част от нея. Да я откриваш навсякъде около себе си и дори в себе си, всеки ден и да усещаш всички нейни проявления. Защото реката никога не е просто воден поток, не е просто естествено природно явление, което минава през живота ти по волята на случайността. Тя никога не е случайна, нито ти си случаен край нея! И никога не е една и съща.

Реката не просто носи живот – тя пише и помни живота от самото му раждане, защото сама го е създала и само тя може да го отнеме. И разказва за него на всеки, който има уши да чуе историите ѝ. Пази паметта за лицата и гласовете на онези, които са били преди теб, но познава и другите – които тепърва ще дойдат. Предава ги на избраните, които на свой ред се превръщат в част от нея и от нейната памет. Превръщат се в едно от нейните лица, в един от гласовете, с които говори. Тя е свидетел на миналото, но и пророк на бъдещето.

 Когато си роден на брега на реката, е нормално, дори задължително да я виждаш навсякъде, да я търсиш. Долавяш настроенията ѝ, учиш се как да я успокояваш и обичаш, така, както тя прави с теб. Развиваш слух за преданията, които разказва, за историите, които носи. Ти си неин и нямаш избор. Не я ли обикнеш и допуснеш до себе си, тя ще те отнесе и ще заличи дори спомена за теб.

Нека заедно отворим сборника с разкази „Пъстролика река“ на видинчанката Зорница Климентова и да приседнем на брега, за да погледнем във водите! Не на брега на Дунав, а на брега на Реката, която всеки от нас носи някъде в себе си. Там, през нейните пластове и лица можем да надникнем във времето от самото сътворение на света до днес, та дори и в бъдещето или поне в някое от възможните бъдещета.

Ще чуем разказа на прекрасния нощен бог Загрей за брат му Орфей, който владеел деня и чиито песни омайвали всичко живо и връщали мъртвото към живот. Ще чуем последните думи на Апостола, разкъсван между болката и любовта към България, между вярата и разочарованието, и ще видим промяната в душата на поне един от мъчителите му. Ще преследваме влюбени Змейове и ще чакаме Змеебореца да се върне от скиталчествата си. Реката помни и изповедта на един стар опълченец, изгубил своите триста юнаци, но не и желанието си да даде себе си в името на свободата, защото за какво друго да умре човек, ако не за свободата – своята и чуждата. Водите ѝ са запечатали лицата на силни жени и техните мъже с всички техни слабости, които разкриват само когато са заедно. И на едно черно пиле, което познава хората отвъд образите, които са си изградили и вижда невидимите нишки, които ги свързват, дори когато те самите вярват, че нишките отдавна са скъсани.

Но не се заблуждавайте – Реката може и да се шегува. Пак така… мъдро. Например да ви разкаже за основателите на синдиката на свободните клошари – кмета, даскала и попа – и защо синдиката май няма да го бъде.

Може и да забравя или поне да разкаже какво е да си забравил всичко, даже себе си. Представете си, че утре се събуждате без да помните кои сте, какви сте, кого сте обичали и кого сте мразили, с кого сте се скарали и защо… Забравили сте и хубавото, но и лошото. И започвате да пишете живота си отначало! Спокойно! Каквото и да сте забравили, Реката го помни и разказва за него и за вас на някой друг. Някой, за когото пък разказва на вас.

А какво става, когато се завърнат испанците? Кои са тия испанци и испанци ли са наистина? Какво имат да търсят по тоя край, дето да не го намират в оная тяхна богата и уредена Испания?...

Всеки разказ в сборника „Пъстролика река“ е послание от древността към бъдещето. Реката не просто разказва, а учи как да живееш, да обичаш,  да се бориш. И най-вече учи за какво си струва да живееш, да обичаш и да се бориш, че и да умреш, когато няма друг начин. Тя не прави компромиси, когато става дума за любов, надежда и вяра, но е най-сурова, когато трябва да те научи как да обичаш и да вярваш на себе си, да обичаш себе си и да вярваш. Да вярваш повече, отколкото си допускал че можеш.

Зорница Климентова е родена във Видин. Учител по образование, но писател по душа, тя цял живот работи в различни училища като преподавател по български език и литература. Както знаем, почти е невъзможно да работиш нещо подобно без в крайна сметка сам да се изкушиш да пишеш. И Зорница не прави изключение. „Сборникът „Пъстролика река“ е нейната четвърта книга.

Момичетата от книжарница "Блумсбъри"

БНР Радио Видин

Лондон през 50-те години на ХХ век. Книжарница „Блумсбъри“. Изисканото царство на книгите изглежда измамно спокойно, почти съвършено, благодарение на петдесет и едно правила, които управителят Хърбърт Дътън държи да се следват по-строго дори от Десетте божи заповеди. Докато има дисциплина, нищо не може да се обърка, нали така?

Под повърхността от добро възпитание и английска сдържаност обаче нещо заплашително наближава точката на кипене.

В романът „Момичетата от книжарница Блумсбъри“ на английско-канадската писателка и адвокат Натали Дженър на фокус са именно три момичета, намерили своето място сред стелажите с книги. Грейс Пъркинс, се задушава в брака си с емоционалния насилник Гордън, Вивиан Лоури  копнее да пише книги и да стои начело на книжарницата, а не на касата ѝ, а Евелин Стоун, наскоро завършила Кеймбридж с отличен успех, току-що се е сблъскала челно със сиксизма в университетските среди, в резултат на което губи конкурс за желана академична позиция.

А някъде наоколо са и мъжете все пак, които изглежда имат своите тревоги и борби, но са убедени, че управляват книжарницата и света. Тук са управителят г-н Дътън и завеждащият отдел „Редки книги“ Франк Алън, които отчаяно се опитват да скрият общата си тайна, Алек Макдона, който трябва да се бори със себе си, за да се справи с предизвикателствата на новото време, емигрантът от Индия Аш Рамасуами, открил, че Англия все още страда от куп предразсъдъци, харизматичният лорд Баскин, който…

Но това е роман за момичетата все пак.

Времето, в което Грейс, Вивиан и Еви трябва да отстояват себе си, е особено. Светът все още се съвзема от безумието на Втората световна война. Следвоенна Европа продължава да носи последствията от нея заедно с жертвите, ранените и техните семейства. Всичко е непоправимо различно, особено за жените. Те вече са вкусили една нова свобода, която никога преди не са имали и нямат никакво намерение да се отказват от нея. Но пред тях все още стоят твърде много и твърде плашещи предизвикателства за преодоляване.

На фона на разговорите за книги и ежедневните предизвикателства в книжарницата, всяка от трите жени води своята лична борба за щастие. Грейс трябва да реши дали предпочита да се примири със задушаващия я брак или да напусне озлобения Гордън, за да спаси себе си и синовете си. Вивиан трябва да се пребори с обидата и разочарованието от т.нар. висше общество и да стъпи на своята пътека към успеха. А Еви… Еви трябва да се научи да се бори в един свят, все още доминиран от мъже. И да намери една мистериозна книга. Не звучи толкова трудно, но не и когато въобще не е сигурно дали книгата все още съществува някъде сред хилядите неописани купчини на третия етаж на книжарница „Блумсбъри“.

В „Момичетата от книжарница Блумсбъри“ не всичко е художествена измислица. От всяка страница надничат реални исторически личности от литературния живот в Англия през 50-те като Дафни дю Морие, Пеги Гугенхайм, Самюъл Бекет, Елън Дабълдей, Соня Браунел – вдовица на великия Джордж Оруел. Ако обичате книги, в които се говори за книги, това е вашата история с вашите герои, които наистина не просто познават литературата, а на свой ред я творят и горят в нея. Ако обичате романтика обаче, това също е вашата книга. И докато я четете, може би ще установите, че е невъзможно да не съчувствате на когото и да било от героите.

Натали Дженър, както казахме, е адвокат и писател, творящ в жанровете „исторически роман“ и „социална драма“. Родена в Англия, тя израства в Канада. От съвсем ранна възраст се влюбва в четенето и започва да мечтае някога да стане писател на свой ред. Завършва колеж, а след това се дипломира и като юрист. И работи като такъв в продължение над двадесет години. Но през цялото време и пише.

Първият ѝ роман „Обществото на Джейн Остин“ излиза от печат през 2020 г., а две години по-късно излиза и „Момичетата от книжарница Блумсбъри“. Той официално не е обявен от Натали Дженър като продължение на предходния, но може би е трябвало да бъде, защото събитията в едната са до голяма степен продължение на тези от другата. Ако вече сте чели „Обществото на Джейн Остин“ и ви е харесал, вероятно ще харесате и „Момичетата от книжарница Блумсбъри“.

Да помечтаем с "10 чужди мечти"

БНР Радио Видин

В литературата сравнително често човек може да попадне на книга, която да го накара да се замисли за собствените си желания, страхове и надежди. Далеч по-рядко събитие обаче е да попаднеш на книга, която да те накара да се замислиш за чуждите мечти, за чуждите копнежи и поводи за безсъние. Свикнали сме да се взираме в собствените си неосъществености, в собствените си тайни и явни копнежи и желания.

Сборникът с разкази „10 чужди мечти“ на писателката и журналист Ралица Димитрова е от втория тип книги.

Всяка от десетте истории в него е като огледало, в което се отразяват различни човешки души – или може би различни аспекти на една и съща душа. Защото ние хората може да се различаваме по външен вид, но по душа се оказваме изненадващо подобни. Историите от сборника „10 чужди мечти“ разказват за десет мечти, които, точно като хората, колкото се различават една от друга, толкова си и приличат. Защото за каквото и да мечтаят хората, каквото и да ви говорят, истината е, че става дума за любов.

Ралица Димитрова вплита в разказите си темата за любовта в различни нейни форми – обичта към партньора, към приятеля, към детето, дори към непознатия. Защото любовта неизменно върви ръка за ръка с мечтите, независимо дали е възможна или не, споделена или не. А историите на Ралица Димитрова не са просто разкази за сбъднати или несбъднати мечти, за сбъдната или несбъдната любов. Те са размисли върху това какво означава да живееш за другия и заради другия, да поставиш чуждото щастие на първо място или да виждаш своето в някой друг без да изискваш от него нищо в замяна. Разкази и за самотата, която вместо да те срине, ти позволява да отвориш очите си за другите. И в крайна сметка – какви са последствията от всичко това.

Един от най-запомнящите се сред тях – „Подарък“ – разказва за дядо Янко. Самотно живеещ възрастен мъж, чиито синове от години са в чужбина. Но всяка сряда той получава по един подарък от тях и тези малки пратки, изпращани с любов и грижа, се превръщат в неговата нишка, свързваща го с външния свят. В негова утеха и символ на неразрушима връзка със синовете му, които иначе не са се обаждали от пет години. Разказът е простичък и топъл, напомнящ ни че понякога една чужда мечта се сбъдва чрез съвсем малък жест, а понякога малкият жест е мечта.

Истината е, че да осъществиш нечия чужда мечта е акт на любов и щедрост, каквито ние хората имаме нужда да проявяваме, но и че всяка такава жертва си има своята цена. И всъщност това е трудното. Защото докато не се нагърбим с нещо подобно, няма как да знаем колко дълго можем да носим чуждите очаквания и копнежи без да се изгубим. Няма как да знаем, дали чуждото щастие ще донесе радост и на нас самите или напротив – накрая просто ще се питаме: „А кога ще дойде и моят ред?“.

Неслучайно авторката е избрала именно тези истории. Зад всяка от тях стои нечие лице, нечий глас, нечий малък или голям живот, ако изобщо животът може да е малък или голям, когато за всеки от нас е единствен. Като журналист тя вероятно е срещала безброй съдби, които в последствие оставят по-дълбок или по-незабележим отпечатък в разказите ѝ.

В този ред на мисли „10 чужди мечти“ е и книга за отдаването и себеотдаването, за границите на себеотрицанието. Тя не дава отговори, но поставя въпроси – от онези трудни и интимни въпроси, които си задаваме само когато сме насаме със себе си.

Дали докато сбъдваш мечтата на някого, ти всъщност не сбъдваш някоя своя? Дали човек може да изгуби себе си, докато се опитва да осъществи чуждата мечта? До каква степен сме готови да жертваме собствените си копнежи и щастие? Може ли в края на краищата чуждата мечта да стане наша, докато просто се опитваме да зарадваме някого? Трябва ли мечтите да се споделят и защо? И най-важното – каква е истинската цена на сбъдването?

„10 чужди мечти“ е колекция от истории, която ни напомня по един деликатен начин, че най-голямото щастие често пъти е скрито в малките, невидими жестове. Провокира въпроси и откровения, желание да опиташ от същото, като направиш някого щастлив. Ралица Димитрова, с богатия си опит като журналист и писател, успява да създаде разкази едновременно дълбоки и достъпни, понятни за всекиго. Нейният стил е емоционален, без да става сантиментален, а всяка дума от сборника води към едно и също послание: Ако понякога се чувствате самотни, изоставени, объркани или малко тъжни, огледайте се! Може би някъде наоколо, може би изненадващо наблизо, ще откриете някого, който вече е започнал да сбъдва вашите мечти. Не за себе си, а за вас. И на всичкото отгоре това го прави щастлив.

Ралица Димитрова е завършила Българска филология в Софийския университет, с магистратура „Преводач – редактор“. Работи като журналист в няколко печатни медии. Освен журналист, тя е и автор на няколко книги, като част от тях е поредицата от детски книжки „Мъркозъбълите“, появила се благодарение на двамата ѝ сина Симеон и Борис.