Моят любовен август

Мия Гронева е само на четиринадесет години, когато по свое желание предприема най-голямото пътуване в живота си – това до ръба на живота. Мия, която може би всеки от нас познава, защото тя е просто едно момиче като всички останали. Умно, чувствително, ранимо и самотно по свой начин, който възрастните сякаш често не забелязват. Вероятно защото тя принадлежи към поколение, което на пръв поглед има достъп до целия свят, но истината е, че все по-трудно намира смисъл в него. Поколение, което живее сред хиляди виртуални гласове, но понякога остава съвсем само със собствените си страхове в реалността и няма представа как да говори за тях, още по-малко пък с кого.

Романът „Моят любовен август“ на обичаната българска писателка Неда Антонова, позната със своя афинитет към историческия епос, на пръв поглед прави рязък завой в жанровете, обещавайки на читателите си този път история за лято и първа любов. Обещава онзи август, който всеки от нас носи някъде в себе си, независимо дали е на четиринадесет или на четиридесет години. Само че Неда Антонова не е от писателите, които обичат да се плъзгат по повърхността на нещата. Тя използва любовта и лятото не като крайна цел, а като врата към далеч по-големите въпроси за самотата, за приятелството и за онзи трагичен избор, който все по-често правят някои млади хора, неспособни да се справят с предизвикателствата на един нов вид самота.

За учителката Цвета Дражева проблемният VII „б“ клас, който ѝ се е паднало да води тази година, е предизвикателство, не само защото това е класът, докарал колежката по физика до психиатрията. Тя обаче не е от вчера в професията и умее да обуздава стихиите, които тези едва стъпили в пубертета хлапета, представляват, защото знае, че със стихиите човек всъщност не бива да се бори. Може само да ги следва, докато се укротят след като са се влюбили и разлюбили поне веднъж, след като са се сблъскали за първи път с живота, който им се е паднал, и са разбрали, че него не могат да го върнат и заменят в магазина, само защото не им стои добре или им е тесен. Налага се да го живеят.

За някои обаче тази мисъл в някакъв момент става твърде непосилна.

Според Националния център по обществено здраве и анализи, в България средно по едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от тези опити завършват с трагичен край. За причините, които подтикват едно дете да посегне на живота си обаче, почти не се говори извън професионалните среди, ако не се броят слуховете и теориите, които мълвата неизменно ражда. Точно от тази стряскаща статистика тръгва Неда Антонова, за да създаде една трогателна и емоционална история за младостта, порастването, разочарованията и уроците, научавани само от собствените грешки.

Тя подхожда към темата деликатно, без назидание и без евтини морални уроци. Вместо да издава готови присъди, ни позволява да влезем в мислите на Мия и да видим света през нейните очи – тези на четиринадесетгодишно момиче с неравномерна походка, объркано до степен да превърне обикновените си ученически тревоги в истинска бездна.  Позволява ни да разберем как понякога една привидно малка болка може да стане огромна, когато човек няма с кого да я сподели, докато дори най-близките ти хора като че ли не забелязват нищо. Напомня, че зад всяко мълчаливо дете може да се крие цяла буря и че понякога една навреме протегната ръка е достатъчна, за да превърне края на нечия история в начало.

А къде точно се къса нишката между родителите и децата?

„Моят любовен август“ се опитва да даде поне някои от възможните отговори.

„Моят любовен август“ не демонизира младите хора. Не съди „младото поколение“ от името на „старите“ и „опитните“. Не ги представя като изгубени, не ги обвинява за грешките им и не ги разглежда отвисоко. Напротив. Напомня ни, че тези грешки са не просто нормални, а задължителни. Всички сме ги правили и нашите деца също трябва да ги направят. Разбира младежите и се опитва да помогне и на нас да започнем да ги разбираме. Да си спомним какво е да си на четиринадесет, натоварен с очакванията на възрастните, а всъщност все още дете. Да се чувстваш като изгубен на непозната гара и да не знаеш кой влак да хванеш за вкъщи. Да се опитваш да бъдеш зрял и разбиращ, почти възрастен, когато все още ти се иска да играеш с кучето на двора и баща ти все така да те щипва сутрин по връхчето на носа, докато ти казва „Обичам те!“.

В крайна сметка това е роман, който ни учи, че животът невинаги е лесен, но винаги си струва да бъде изживян. И че освен да учим децата си как „трябва“ да живеят, жизненоважно е да чуем и нещата, които те имат да ни казват. Защото понякога един спасен живот не започва с геройство. Започва с разговор, прегръдка и едно навреме казано: „До теб съм.“

И мъртвите да погребат своите мъртъвци

Романът „И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ на Михалис Албатис е от книгите, които трудно можеш да преразкажеш. Не защото в тях не се случва нищо, а защото истинската история се разиграва някъде между редовете и думите, в спомените, в премълчаното. В онова, което героите носят в себе си дълго след като животът уж е продължил.

Историята, която Михалис Албатис разказва, ни отвежда на остров Крит, в Гърция, белязана от исторически сътресения, войни, разделения и рани, които времето не е успяло да заличи. Още от първите страници обаче става ясно, че това не е исторически роман в традиционния смисъл на думата. Историята тук не е фон и миналото не е останало зад гърба на хората. То живее редом с тях, сяда на масата им, събужда ги нощем, говори чрез мълчанията им. А единствената връзка между световете се оказва 15-годишният Фанурис Нидеракис.

До този момент Фанурис не си е и помислял, че животът му може да се стече по различен начин от този на предците му и на съселяните му. Живот познат и утъпкан като стар коларски път, където просто трябва да следваш коловозите, за да не обърнеш колата. Но ето че умира старият чичо Краснойóргис и на погребението му Фанурис за всеобщо изумление разбира, че смъртта изглежда не е краят. Нещо от човека остава да живее след тялото. И говори. А той е единственият, който чува гласовете на мъртвите.

Но наред с неговата способност да чува покойниците, не по-малко интересно и плашещо е онова, което те имат да казват на живите, когато почувстват скъсването на връзката с телата си. Защото – оказва се – мъртвите също имат какво да погребат преди да си тръгнат окончателно.

Надушил доходоносна възможност, чичо Сифис Американеца, пословичен комарджия, женкар и хаймана, моментално взема момчето под крилото си и убеждава семейството да му дадат шанс. Двамата напускат селото, тръгвайки на странна обиколка из Крит от погребение на погребение, продавайки на живите възможността за последен път да разменят няколко думи с мъртвите си близки. На теория, благородно начинание. На практика се оказва, че живите май твърде често не са готови да чуят посмъртните откровения и признания на покойните. Защото, освобождавайки се от телата си, те сякаш се освобождават и от необходимостта да спазват приличие, да лъжат и лицемерничат. А ежедневието на живите е изтъкано от преструвки, лъжи и лицемерие. Понякога дори скръбта.

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман, който държи в напрежение с непрекъснати обрати или динамично действие. За сметка на това поставя важни въпроси за паметта, вината, прошката и способността на хората да живеят със своите мъртви. За вкопчването във вярата и фанатичния отказ за дадеш шанс на нищо различно, ново или непознато. За отчаянието, което хората често успяват да понесат единствено благодарение на надеждата, че отвъд съществува някакъв смисъл. Също и за дарбата, която изглежда винаги и независимо от природата ѝ, се превръща и в нещо като проклятие.

Силата на сюжета не е в чудото, че мъртвите говорят, а в реакцията на живите, когато ги чуят. Защото повечето хора всъщност не търсят истината – те търсят утеха. Искат да чуят онова, което им липсва и което ще им помогне да продължат напред.

В книгата границите между живите и мъртвите се размиват и заглавието не е просто библейска препратка или литературна провокация. То е ключ към разбирането на цялата книга, защото тя задава болезнения въпрос какво се случва с едно общество, когато мъртвите не получат покой, а живите не намерят сили да се разделят с тях. Какво става, когато любовта се превърне в бреме, а забравата е невъзможна?

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман за смъртта. Напротив. Това е роман за живота под тежестта на смъртта. За хората, които продължават напред, докато носят със себе си онези, които отдавна ги няма, и за необходимостта всеки от нас да се заслушва поне от време навреме в гласовете на своите призраци.

Шепнещият

Понякога злото не крещи. Не оставя кървави послания по стените и не се появява с лице, което да разпознаеш отдалече. Понякога то просто шепне, тровейки умовете на всички около себе си, превръщайки ги в… себе си. Недоловимо. Неуловимо.

Романът „Шепнещият“ на Донато Каризи започва точно така – с усещането, че има нещо дълбоко сбъркано в света, но никой не може да определи какво точно. А после идва откриването на едно злокобно гробище без тела, но скрило шест детски ръце насред нищото, и читателят разбира, че държи в ръцете си не просто криминален трилър, а история за най-тъмните и задръстени с мръсотия кътчета от човешката душа.

Специалистът по издирването на изчезнали деца Мила Васкес е привлечена като сътрудник в случая заради опита си. Новите ѝ колеги обаче няма откъде да знаят колко дълбок всъщност е този опит и че той далеч не се изчерпва само с обучението и практиката ѝ като полицай. Наранявана, затворена в себе си до задушаване, понякога трудна за понасяне, Мила е човек, който живее между световете на намерените и изгубените. Нейната работа не е само професия, а истинско обсебване, и може би точно това я прави толкова убедителна. Защото в търсене на изчезналите, Мила е готова да стигне много по-надълбоко в мрака от всеки друг.

Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога.

Но Мила не е единствената, която е познала мрака.

Криминологът Горан Гавила сякаш разбира престъпниците по-добре, отколкото разбира обикновените хора. А всъщност има ли обикновени хора?... Престъпниците толкова ли са различни от жертвите си?... Съществува ли изобщо начин да останеш незасегнат или действително у всеки от нас дебне по един убиец, готов да се развилнее при точните обстоятелства?

Мила и Горан поне на теория са най-подготвените, за да проникнат в ума на злото. Времето обаче не е на тяхна страна, а изглежда този път си имат работа с разум, с какъвто не са се сблъсквали никога преди. Разум, предвидил със свръхестествена точност стъпките им далеч преди да бъдат направени. Ако някой те познава толкова добре, че може да предвиди как ще реагираш, какво ще кажеш и дори какво ще си помислиш месеци преди да го направиш, усещането, че си обречен на провал е в състояние да те смаже. Нима можеш да изненадаш дори себе си, надявайки се по този начин да изненадаш и злото?...

Но истинският главен герой в романа не е нито Горан, нито Мила. Главният герой в „Шепнещият“ е злото. Злото не като абстрактно понятие, а като присъствие. „Шепнещият“ всъщност е роман за манипулацията. За влиянието. За магията на внушението. За онзи тих глас, който понякога успява да накара хората да извършват неща, които не са вярвали, че са способни да направят.

Донато Каризи от началото до самия край на историята си играе с очакванията на читателя. Играе с представите за виновност, невинност, жертва и извършител. Подлага на съмнение. В момента, в който си въобразиш че разбираш накъде върви историята, се появява нова подробност, която променя цялата картина, докато накрая всички парчета от пъзела застанат на мястото си, макар и не по начина, който читателят е очаквал.

Като криминолог по образование, италианският писател Донато Каризи поднася една смразяваща история за разследване, което не е просто поредица от улики и разпити, а внимателно проникване в начина, по който мисли и съществува злото. Вместо да се концентрира единствено върху въпроса „Кой е извършителят?“, авторът задава далеч по-неудобния въпрос: „Как се ражда чудовището и дали е чак толкова различно от нас самите?“ А отговорът се съдържа в начина, по който човек започва да гледа на другите след края на романа. Едно е гарантирано – усещането за сигурност не е същото, а злото може би вече далеч не е толкова чуждо. То няма предупредителни знаци, по които да бъде разпознато.

Понякога то просто шепне.

Дъждовният човек

Ингер, съпругата на пенсионирания театрален режисьор Ингмар Карлсон е мъртва. Сега той е останал съвсем сам с розите в градината си в една малко общност някъде в Швеция. Но тази година дори в Швеция сушата е опустошителна. Не е валяло от месеци. Фермерите бият тревога, политиците са в паника, съседите се дебнат един друг за нарушители на забраната за поливане, а цветята внезапно се оказват застрашени. Цветята на Ингер! Единственото, останало от нея.

Ингмар Карлсон е от хората, които сякаш правят всичко възможно да не се харесват на никого. Той е намусен, затворен и дава всичко от себе си, за да е ясно, че намира хората за досадно неудобство. Особено съседите си. А откакто е изгубил своята Ингер, животът му се е свил до няколко малки ритуала, сред които най-важният е грижата за нейните цветя. Розите, за които въобще не го е било грижа доскоро, а сега са напът да умрат в непоносимата жега. И все пак оказва се, че спасение има. Вярно, обрасло в коприва и храсталаци, охранявано от цели рояци комари, доста ръждясало и от години напълно забравено, но с малко упоритост Ингмар успява да стигне до него.

Романът „Дъждовният човек“ на шведския писател Юнас Карлсон е история, в която няма и следа от така популярните напоследък скандинавски криминалета, пълни със сняг и ужас. За сметка на това има всички белези на скандинавския светоглед, пречупен през погледа на едно сърдито старче, неспособно да се примири със собствените си житейски разочарования. А всъщност в основата на романа стоят скръбта, остаряването и самотата. Необходимостта да останеш сам със себе си, когато най-много имаш нужда от близост, и да признаеш, че може би си имал твърде грешни приоритети в живота досега.

Бившият режисьор Ингмар отдавна е приключил с театъра, но не достатъчно отдавна, за да спре да усеща липсата му. Или може би липсата на възможностите, които си е мислел, че има, а така и не е успял да използва. Все едно! Театърът е минало, което няма да се върне. Може би така дори е по-добре. Въпреки това на Ингмар наистина му се струва несправедливо, че в току-що излязлата от печат автобиография на онзи лицемер Клас Булин няма нито дума за него и за постановките му. Няма нито дума дори за скандала с „Аниара“, което е добре, но е някак си и малко обидно… И дори това нямаше да е толкова зле, ако поне Ингер беше тук, но ето, че и нея вече я няма.

Сякаш всички са предпочели да забравят за него. Изведнъж озовал се сам насред есента на старостта, на Ингмар са му останали са само розите и проклетата болка в коляното. Но ако скоро не завали, розите също няма да оцелеят, а това вече би било непоносимо, така че той решава да направи нещо по въпроса. Решава да наруши забраната за поливане. А после разбира, че в живота може би все пак има и магия, когато се оказва, че чрез един ръждясал стар кран в двора си внезапно е придобил силата да контролира дъжда.

„Дъждовният човек“ е история за един човек, който до такава степен е избутан в ъгъла на живота, че нещо просто трябва да се случи, ако иска да оцелее. Има нужда от чудо и го получава по възможно най-неочаквания и необясним начин. Въпреки това, романът нито за миг не се интересува истински от въпроса как точно работи чудото, как се случва магията. Юнас Карлсон изобщо не си прави труда да обяснява защо и дали наистина старият ръждясал кран е способен да предизвиква дъжд. Не предлага научни теории, не търси рационални обяснения и не превръща случващото се в мистерия, която трябва да бъде разгадана на всяка цена. Деликатно ни насочва към идеята, че в тази история истинската загадка не е дъждът, а хората. Точно както и Ингмар предпочита просто да повярва, вместо да потъва в безсмислени въпроси и догадки.

Юнас Карлсон е известен с умението си да вкарва елемент на необяснимо чудо в иначе напълно реалистичен свят, а в „Дъждовният човек“ този похват работи наистина прекрасно, без нито за миг обаче да превръща романа във фентъзи. „Дъждовният човек“ си остава дълбоко човешка история, в която щипката магия е само инструмент за разкриване на характерите. Остава си история за сушата в човешките души и за хората, които са пресъхнали отвътре, нуждаещи се от дъжд много повече от градините си. Точно както старият особняк Ингмар има нужда от дъжд, за да надмогне скръбта по съпругата си и да намери отново път към сина си например.

Е, да. Ако междувременно успее да накара и истинския дъжд да дойде, за да спаси розите в градината си, какво повече би могъл да иска?...

Свен Берт Юнас Карлсон е шведски актьор, сценарист, драматург и писател, носител на две награди „Гулдбаге“ за най-добра главна роля като актьор и на три награди „Лудвиг Нурдстрьом“ като автор на романи и сборници с разкази.

В литературата дебютира през 2017 г. Когато решава да опита да бъде писател, той вече е утвърден актьор. С тънкия си усет за тишината, която придава смисъл на диалога, и с уникалната си способност да долавя емоциите и настроенията, Юнас Карлсон днес е смятан и за един от най-добрите скандинавски автори на проза.

Убийства в Шведската академия

Всичко започва по класическия начин – с убийство в сърцето на Стокхолм, а жертвата е постоянния секретар на Шведската академия, връчваща ежегодните нобелови награди за литература. Когато е открит с куршум в челото, нещата изглеждат като обикновено престъпление. Само че то не е такова, защото на 14 май 2012 г. някой предпочита да използва револвер с черен барут и методи, по-подходящи за XIX век, отколкото за съвременен Стокхолм, за да раздаде справедливостта, в която вярва очевидно до смърт. И това очевидно не е случайно.

Както се очаква, скоро става ясно, че тази жертва е само първата от поредица прецизно планирани удари срещу членовете на институцията, определяща носителите на престижното отличие. Преди полицията да влезе в следите на престъпника, още четирима от членовете ѝ са убити със същото оръжие.

Истерията в обществото и медиите, разбира се, е пълна и изправя разследващите до стената още преди да са успели да хванат каквато и да било свястна следа. А да гониш хладнокръвен убиец, подготвял се години наред за голямата си цел, докато цялата държава наднича през рамото ти и сякаш всички прожектори са насочени към теб, е повече от изнервящо.

В центъра на разследването не съвсем по свое желание се оказва Клаудия Родригес – една от може би най-приятните изненади в романа „Убийства в Шведската академия“ на писателя Мартин Олчак.

Шведска гражданка, но не и шведка по произход, Клаудия е далеч от образа на мрачния, самоунищожаващ се по всевъзможни начини скандинавски следовател. За сметка на това е умна, упорита и по-дръзка, отколкото някои от висшестоящите са в състояние да преглътнат. Да, тя също носи собствените си рани, но все още не позволява те да започнат да я определят. И именно през нейния поглед читателят успява да навлезе в свят, в който литературата не е просто фон, а едно от главните действащи лица и причина за не една смърт. Защото – оказва се – литературата може да бъде повод за смайващи престъпления.

Клаудия бързо осъзнава, че този път може би има нужда от помощ и то не от колегите си, а от истински познавач на книгите и историята им. Някой, който може да проследи нишки, водещи поне сто години назад във времето, към хора, които вече почти никой не помни. Никой, освен убиецът. С други думи Клаудия има нужда от Лео Дорфман. Тя все още не знае, че Лео вероятно също има нужда от нея. Животът понякога се оказва най-непредвидимия от всички писатели.

Романът „Убийства в Шведската академия“ има някои особености, които вероятно ще се харесат на едни и ще препънат други читатели. Любителите на бързия екшън например може да намерят литературните препратки и историческите отклонения за маловажни и да се изкушат да ги прескочат. Но за читателите, които обичат разкази за книги, архиви, ръкописи и загадки, свързани с писатели и литературни общества, именно тези препратки ще бъдат най-голямото достойнство на историята.

За разлика от наложилата се в последните години тенденция в скандинавското криминале, „Убийства в Шведската академия“ е роман, който разчита повече на идеи, загадки и атмосфера, отколкото на шокиращо насилие. Това е история за тайни, които хората пазят в продължение на десетилетия, за силата на литературата и за въпроса дали всяка истина непременно трябва да бъде разкрита. Също и за Стокхолм като атмосфера, а той определено притежава красота, която е трудно да не усетиш дори само по описанието му. Старият град, архивите, скритите помещения, забравените документи и усещането, че зад всяка врата може да се крие още една тайна, напомнят едновременно за класическите криминалета на Агата Кристи, за шеметните трилъри на Дан Браун и за литературните лабиринти на Карлос Руис Сафон.

Мартин Олчак е шведски журналист, сценарист и писател, автор на криминални романи и на детска литература. Първият му роман е публикуван през 2000 г., като в родната му Швеция неговите детски книги се радват на голям успех. Автор е и на много истории и сценарии за детски телевизионни сериали и игрални филми. През 2013 г. е публикуван и първият му трилър, а именно „Убийства в Шведската академия“.

Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.

Касичката на живота

„Казвам се Кимон Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“

В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек, едновременно свързан с родното и с големия свят.

Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа, капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.

Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези малки морални избори, които всъщност изграждат живота.

В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха, образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални и болезнени за съвременното общество.  Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва повече от това, което има в джоба си.

Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари, труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.

В центъра ѝ стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е гледал и мечтал само чрез географските карти.

Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.

Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“, както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.

Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея онова, което ние си мислим, че можем да запазим?

Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна, касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.

Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал пътят. Нарича се травма от бедността.

Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова „Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството, емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който просто се опитва да остане добър.

Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я пълним?